— Отивам си вкъщи — отвърнах аз.
Той не отмести светлината от лицето ми. Беше толкова силна, че не виждах нищо друго, освен униформата.
— Имате ли документи за самоличност?
Измъкнах пропуска за моргата и му го показах. Той не го взе, само наклони лъча светлина към него, после отново го насочи към лицето ми.
— Може ли да не ми светите в лицето? — попитах аз, премигвайки.
Той отмести леко фенерчето.
— Работите до късно, а?
— Точно така.
Пред погледа ми затанцуваха светли петна, докато очите ми се мъчеха да се адаптират към светлината.
Чу се гърлен смях.
— Гадно нещо е нощната смяна, нали?
Лъчът на фенерчето угасна. Не виждах нищо, но чух как стъпките се отдалечиха по чакълестата алея. Гласът му достигнало мен в мрака:
— И карай внимателно.
Стоиш и наблюдаваш как светлините на колата се отдалечават, чакаш да изчезнат и чак тогава излизаш иззад пикапа. Гърлото те боли от напъна да говориш дрезгаво, а сърцето ти бие лудо от вълнение или разочарование — и ти сам не можеш да определиш.
Този идиот така и не разбра, че беше на косъм.
Съзнаваш, че пое огромен риск, когато се изправи срещу него, но не можа да се възпреш. Когато го видя да върви през паркинга, си помисли, че това е шанс, пратен ти от Бога. Наоколо нямаше никой, а и едва ли биха забелязали отсъствието му преди сутринта. Проследи го, без да се замисляш, като се криеше в сенките, докато скъси дистанцията.
Но колкото и тихо да се придвижваше, той, изглежда, чу нещо. Спря и се извърна и въпреки че още не беше късно да го хванеш, ти размисли. Дори да не бе подхлъзването и камъка, дето изтропа, ти пак щеше да го пуснеш да си отиде. Господ ти е свидетел, че не се колебаеш да поемаш рискове, но този никому неизвестен англичанин не си заслужаваше. Не и сега, когато залогът е толкова висок. И въпреки това изкушението беше толкова голямо.
Може би все пак щеше да го хванеш, ако нямаше планове за утре.
Усмихваш се при мисълта за онова, което предстои на следващия ден, усещаш как в теб се надига вълнение. Ще бъде опасно, но човек не печели, ако играе само на сигурно. „Шок и ужас“, ето това искаш. Досега винаги оставаше на заден план, наблюдаваше как по-незначителните от теб се окичват със слава. Крайно време е да получиш признанието, което заслужаваш. А от утре никой вече няма да се съмнява в способностите ти. Те си мислят, че знаят с кого си имат работа, но в действителност нямат никаква представа.
Ти едва сега започваш.
Поемаш дълбоко топлия пролетен въздух, наслаждаваш се на сладкия аромат на цветята и на леката лепкава миризма на асфалт. С чувство на сила и увереност се качваш в пикапа. Време е да се прибираш вкъщи.
Утре те чака натоварен ден.
9
Сред дърветата от двете страни на горската пътека се носеха последните останки от нощната мъгла. Лъчите на сутрешното слънце проникваха през клоните и младите листа на дърветата, хвърляха сенки по земята и осветяваха гората така, че тя приличаше на катедрала.
На една грубо скована пейка седеше човек и четеше вестник. Беше съвсем тихо, като изключим шума от страниците на вестника и почукването на кълвача, скрит в близките дървета.
Откъм завоя на пътеката се чу пронизително изсвирване и човекът с вестника вдигна разсеяно поглед. След малко се появи един мъж. По изражението му личеше, че е ядосан. От време на време се навеждаше и търсеше нещо в храстите от двете страни на пътеката. В едната си ръка държеше кучешка каишка, а синджирът подрънкваше в такт със забързаните му стъпки.
— Джаксън! Ела тук! Джаксън!
От време на време спираше да вика и изсвирваше с уста. Човекът с вестника хвърли безразличен поглед към него и отново се съсредоточи върху четенето. Мъжът с каишката стигна до него и спря.
— Да сте виждали едно куче? Черен лабрадор.
Човекът с вестника вдигна поглед, изненадан, че са го заговорили.
— Не, не съм.
Мъжът с кучето изсумтя недоволно.
— Проклето куче! Сигурно отново е тръгнал да гони катерици.
Човекът с вестника се усмихна любезно и отново се зачете. Мъжът прехапа устни и отново тръгна по пътеката.
— Ще ви бъда много благодарен, ако бъдете нащрек за кучето — каза той. — Задръжте го, ако се появи. Той е много добър и не хапе.