Журналистката се усмихна и под яркочервените й устни се разкриха идеално подредени бели зъби, после кръстоса крака.
— Можете ли поне да ми кажете дали сте направили профил на убиеца?
— Моля ви, Стефани, знаете, че не мога да направя това — отговори Ървинг с любезна усмивка. — Мога само да ви кажа, че всички серийни убийци, с които съм се сблъсквал, а повярвайте ми, те са доста, имат една обща отличителна черта. Те са съвсем обикновени хора.
Журналистката наклони учудено глава, сякаш не бе чула правилно.
— Извинявайте, но наистина ли ги нарекохте „обикновени“?
Изненадата й беше съвсем изкуствена, очевидно тя предварително знаеше какво ще каже Ървинг.
— Точно така. Самите те обаче не се възприемат като обикновени, точно обратното. Но истината е, че по дефиниция те са жалки хора. Забравете за гениалните психопати от филмите и романите, в действителност серийните убийци са абсолютни неудачници, за които убийството се е превърнало в основен стимул в живота. Да, те са хитри. И определено са опасни. Но най-характерната им черта е, че лесно се сливат с тълпата. Именно затова е толкова трудно да бъдат разпознати.
— И вероятно затова е толкова трудно да бъдат заловени?
Ървинг разтегна устни във вълча усмивка.
— Това е най-голямото предизвикателство в професията ми.
Интервюто свърши и на екрана се появи друга журналистка.
— Това беше специалистът по поведенчески науки Алекс Ървинг, автор на бестселъра „Прекършеното его“, който вчера разговаря с…
Изключих телевизора.
— Неговото его обаче си е съвсем наред — измърморих аз и хвърлих дистанционното на леглото.
Интервюто беше напълно безсмислено. В него не се казваше нищо важно, за Ървинг то бе просто възможност да се поперчи по телевизията. Чудех се дали Гарднър знае за предаването. Някак не можех да си представя, че ще се съгласи Ървинг да използва разследването, за да прави реклама на новата си книга.
Въпреки това, докато шофирах към моргата, имах чувството, че дори самодоволното държание на психолога няма да успее да развали приповдигнатото ми настроение. Този път пристигнах преди Том. Едва се бях преоблякъл обаче, и той дойде.
С облекчение видях, че изглежда доста по-добре от предишната вечер. Добрата храна и сънят може да не са лек за всичко, но и не вредят.
— На някои хора май много им се работи — засмя се той, когато ме видя.
— Снощи с Пол открихме нещо.
Показах му обвивките от какавидите и неизвестното насекомо и му разказах как сме попаднали на тях.
— Става все по-интересно — каза той и огледа внимателно насекомото. — Според мен си прав, че тялото вече е било разложено, преди да го погребат. А що се отнася до това… — и той замислено чукна с пръст бурканчето с мъртвото насекомо. — … нямам ни най-малка представа какво е.
— Така ли?
Предполагах, че Том ще може да го идентифицира.
— Съжалявам, че те разочаровах. Мухите месарки и бръмбарите са едно, но такова нещо досега не съм виждал. Познаваш ли Джош Талбот?
— Не, не мисля.
Познавах повечето колеги на Том, но това име не ми говореше нищо.
— Той е нашият специалист по съдебномедицинска ентомология. Истинска подвижна енциклопедия по насекомите. Ако има някой, който може да каже каква е тази буболечка, това е Джош.
Докато той говореше с Талбот, аз се заех да изплакна костите от ексхумираното тяло от препарата, в който бяха престояли през нощта. Вече бях сложил някои от тях в сушилнята, когато Том се върна.
— Късметлии сме — заяви той. — Днес заминава на конференция в Атланта, но преди това ще мине оттук. Не би трябвало да му отнеме много време.
Едва бе свършил да говори, когато на вратата леко се почука.
— Не е възможно да е той — каза Том и отиде да отвори.
Наистина не беше Талбот. На вратата стоеше Кайл.
Том се опита да прикрие изненадата си и се отдръпна встрани, за да го пусне да влезе.
— Не те очаквах днес. Защо не си вземеш няколко дни почивка?
Кайл се усмихна притеснено.
— Предложиха ми, но не е честно другите момчета да поемат и моята работа. Нищо ми няма. Освен това по-добре да поработя, отколкото да си стоя вкъщи.