— Как ти е ръката? — попитах аз.
Той я вдигна, за да я видим. Само малката лепенка на дланта му свидетелстваше за вчерашната случка. Кайл я погледна така, сякаш не беше част от него.
— Не е нищо особено, нали?
Настъпи неловко мълчание. Том се изкашля.
— А… как се чувстваш след вчерашната случка?
— Ами добре, благодаря. Ще мине известно време, докато излязат резултатите от тестовете, но се опитвам да бъда оптимист. В болницата ми казаха, че ако искам, мога да започна лечение срещу HIV, но може трупът изобщо да не е бил заразен, а дори и да е, може да не прихвана заразата.
— Все пак си помисли за лечението — отвърна Том и направи жест на пълна безпомощност. — Виж, наистина съжалявам за…
— Недейте!
Острата му реакция показваше под какво напрежение се намира в момента. Сви смутено рамене.
— Моля ви, не се извинявайте. Аз само си вършех работата. Случват се такива неща, нали?
Отново настъпи неловко мълчание. Този път го наруши Кайл.
— А… Самър къде е?
Опита се да звучи небрежно, но и този път не му се удаде. Не беше трудно да се досетим каква е истинската причина за посещението му.
— Съжалявам, но Самър вече няма да идва да ни помага.
— О… — разочарованието му беше съвсем очевидно. — Тогава мога ли аз да ви помагам?
— Благодаря ти, но двамата с Дейвид ще се справим.
— Чудесно — натърти Кайл. — Ако имате нужда от нещо, повикайте ме.
— Непременно. А ти се погрижи за себе си.
Усмивката по лицето на Том са задържа, докато Кайл напусна залата.
— Господи… — въздъхна след това той.
— Кайл е прав — обадих се аз. — Той просто си вършеше работата. Няма нужда да се обвиняваш. А и ако трябва да сме честни, не той, а аз трябваше да помогна на Самър.
— Вината не е твоя, Дейвид.
— Нито пък твоя. Освен това все още не знаем дали иглата е била заразена. Възможно е Кайл да се отърве без проблеми.
Вероятността за това беше съвсем малка, но нямаше смисъл Том да продължава да се измъчва. Думите ми като че ли му подействаха ободрително.
— Прав си. Каквото станало — станало. Да се съсредоточим върху работата и да заловим онзи кучи син.
Том рядко употребяваше груби думи и това беше ясен знак колко разтревожен е в момента. Тръгна към вратата, след това спря.
— А, щях да забравя. Мери пита дали обичаш риба.
— Риба ли? — Рязката смяна на темата ме изненада. — Да, защо?
— Довечера ще вечеряш у нас. — Той вдигна вежди, развеселен от неудобството ми. — Сам и Пол също ще дойдат. Само не ми казвай, че си забравил!
Напълно ми беше излязло от ума.
— Не, разбира се.
Той се захили, обичайното му чувство за хумор се беше възвърнало.
— Боже опази! Не че има за какво друго да мислиш, нали?
В човешкото тяло има двеста и шест кости. Те са много различни по размер, като се почне от фемора — голямата бедрена кост, и се стигне до малките костици във вътрешното ухо, най-дребната от които е с големината на оризово зърно. В структурно отношение скелетът е истинско чудо на биологичното инженерство, по-сложен и съвършен и от най-великото произведение на човешката мисъл.
Възстановяването на скелета не е никак проста работа.
Оголени и от последните остатъци от разлагаща се тъкан, костите на мъжа от гроба на Уилис Декстър имаха какво да разкажат. Сега със сигурност можеше да се твърди, че мъжът е бил от африканската раса. Безспорни доказателства за това бяха доста правилната и по-лека костна структура, както и по-четвъртитата форма на очните ябълки. Този неизвестен мъж е имал среден ръст и ако се съди по износването на ставите му, е бил на възраст между петдесет и пет и шейсет години. По дясната бедрена кост, както и по лявата раменна се виждаха следи от отдавна зараснали счупвания, вероятно от детска възраст. По коленните и глезенните стави имаше видими признаци на артрит. Пораженията бяха по-добре изразени в лявата, отколкото в дясната страна, което означаваше, че при ходене тежестта е падала предимно вдясно. Лявото бедро също беше силно увредено, ябълката и ставната ямка бяха разядени и износени. Приживе е трябвало да се замисли за оперативна подмяна на ставите, защото иначе след няколко години е щял да се превърне в инвалид.
Не че сега това имаше някакво значение.
Също както при Тери Лумис, подезичната кост не беше засегната. Това само по себе си не доказваше нищо, но когато извадих мокрия череп от ваничката, се усмихнах мрачно. Зъбите бяха все така кафяви и на петна, но непосредствено под тях, там, където някога е бил венецът, се виждаше емайлът.