— Започнал съм да оглупявам — каза той, отвратен от себе си.
Джейкъбсън поглеждаше колебливо ту към единия, ту към другия.
— Да не би да имате предвид трупа, който извадихме от гроба на Уилис Декстър? Това ли е Ноа Харпър?
— Моментът на изчезването съвпада — отвърна Гарднър. — Само че, ако Харпър е мъртъв, как отпечатъците му са се озовали върху пръта, с който е убито кучето на Ървинг?
— Може би по същия начин, по който отпечатъците на Уилис Декстър са се озовали в бунгалото — предположи Том.
Всички се замислихме и в залата настъпи тишина. Възможно бе в крайна сметка Уилис Декстър да не е инсценирал собствената си смърт, а убиецът да е сложил ръка не само на тялото, а и на отпечатъците му. В случая с Ървинг обаче това нямаше как да е станало.
— Да е липсвала някоя от ръцете на трупа от ковчега на Уилис Декстър? — попита Джейкъбсън.
— Не — отвърнах аз. — Пръстите също си бяха на мястото.
— Възможно е някой да е запазил кутийката от филма и металния прът с отпечатъците от Декстър и Харпър върху тях — разсъждаваше на глас Том.
— За кутийката е възможно. Отпечатъците на Декстър бяха оставени върху бебешко олио. Няма как да знаем точно кога е станало — отговори Гарднър. — Но отпечатъците на Харпър са оставени в кръвта по пръта, и то само преди няколко часа.
— Тогава трупът в ковчега не е на Ноа Харпър. Абсолютно невъзможно е — настоя Джейкъбсън.
Всички замълчахме. Логиката подсказваше, че тя е права — наистина беше невъзможно, ако отпечатъците са били оставени тази сутрин. Съдейки обаче по изражението на всички присъстващи, никой не беше напълно убеден в това.
Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им. Без тях имаше още по-изморен и болнав вид.
— Кажи им какво друго откри, Дейвид.
Гарднър и Джейкъбсън слушаха мълчаливо, докато им разказвах за незасегнатата подезична кост и розовите зъби на ексхумирания труп.
— Изглежда, Тери Лумис и другият, който извадихте от ковчега, са били убити по един и същи начин — заяви накрая Гарднър.
След това се обърна към Том:
— Значи, според теб розовите зъби са резултат на удушаване?
— По-вероятно е, отколкото удавяне — каза кротко Том, а аз се опитах да сдържа усмивката си.
Не спомена подигравката, която Гарднър си бе направил с мен в бунгалото, но очевидно не я беше забравил.
— Ако не бяха порезните рани по тялото на Лумис и огромното количество кръв по пода, нямаше да има почти никакво съмнение.
Гарднър започна да разтрива врата си.
— Петната от кръв в бунгалото изглеждаха съвсем автентични. Но няма как да сме сигурни, че кръвта е на Лумис, докато не получим резултатите от ДНК анализа.
— А това ще отнеме няколко седмици — вметна Том.
— На мен ли го казваш? В моменти като този ми се иска все още да работехме с кръвни групи. Тогава поне щяхме да знаем дали кръвта е от същата група като неговата. Това е то, научната революция… Ще се свържа с лабораторията. Предполага се, че обработват тези проби с приоритет, но ще се опитам да ускоря нещата още малко.
Въпреки това не изглеждаше обнадежден. В сравнение със стария метод ДНК тестовете даваха много по-точни резултати, но пък ставаха отчайващо бавно. Съвсем същото беше положението и от другата страна на Атлантическия океан; бях чул не един английски полицай да се оплаква, че в действителност лабораторните тестове изискват много повече време, отколкото по филмите.
Том огледа стъклата на очилата си и продължи да ги бърше.
— Ти така и не отговори на въпроса ми, Дан. Имаме ли причина да се безпокоим?
Гарднър вдигна ръце.
— Какво очакваш да ти кажа, Том? Не знам какво си мисли този човек, нямам представа какво планира. Но дори той наистина да е отговорен за изчезването на Ървинг, това не означава, че всички останали участници в разследването са в опасност. Наистина съжалявам за Ървинг, но ако трябва да бъдем честни, той всячески се мъчеше да привлече общественото внимание. Появата му по телевизията може да е предизвикала много психопати, не само убиеца.
— Това означава ли, че трябва да се държим, все едно нищо не се е случило?
— Да, стига да взимате елементарни предпазни мерки. Ако наистина смятах, че сте в опасност, щях да поставя двайсет и четири часова охрана за всеки от вас.
— „Елементарни предпазни мерки“ — повтори Том, който беше започнал да губи търпение. — Какво означава това? Да не приемаме бонбони от непознати ли?