— Говориш като проклет адвокат, Дан — обади се Том, но в гласа му нямаше гняв.
Той бе вперил поглед в пространството и разсеяно почукваше брадичката си с пръст.
— Ами хората, които работят в погребалната агенция? Те имат ли алиби за времето, когато Ървинг е изчезнал?
— Проверяваме ги в момента, но честно казано, не виждам как някой от тях може да е замесен. Открихме само двама души, които са работили там по времето на погребението на Уилис Декстър, и двамата са над седемдесетгодишни.
— Ами Йорк?
— Твърди, че е бил на работа от пет часа тази сутрин, при това съвсем сам. И за да изпреваря въпроса ти, твърдението му не може да бъде потвърдено — заяви Гарднър с вид на човек, притиснат в ъгъла.
— Каква изненада — измърмори Том. — А някакви доказателства за съществуването на тайнствения работник, който уж бил наел?
— Дуайт Чеймбърс ли? Все още проучваме въпроса.
— Тоест, няма доказателства.
Гарднър въздъхна.
— Йорк все още е заподозрян. Но който и да стои зад убийствата, е прекалено умен, за да привлече вниманието върху себе си. В момента тече пълна проверка на „Стийпъл Хил“ и утре по това време цялата преса ще бъде там. Каквото и да стане, смятай, че с бизнеса на Йорк е свършено.
— Той така или иначе нямаше да просъществува още дълго. — Том се изправи и светлината се отрази в стъклата на очилата му. — А може би предпочита да се оттегли с гръм и трясък.
А може би той също е жертва, казах си аз, но запазих тази мисъл за себе си.
Вече мръкваше, когато паркирах на тихата уличка, където живееха Том и Мери. Щях да остана да работя до късно, ако не бе поканата за вечеря. Беше ми неприятно да изоставя работата си, особено след като няколко пъти ме прекъсваха. Но щом излязох от моргата и видях прекрасната слънчева вечер, усетих как напрежението, което стискаше врата ми като с железни пръсти, намаля. До този момент не осъзнавах колко съм напрегнат, но явно изчезването на Ървинг ден след случката с Кайл ме беше разтърсило по-силно, отколкото си мислех. Сега перспективата да хапна и пийна с приятели ми изглеждаше особено тонизираща.
Уютната къща на семейство Либерман бе цялата облицована с дърво, боядисано в бяло, и се намираше на прилично разстояние от пътя. Сякаш нищо не се бе променило от първия път, когато я видях, с изключение на величествения дъб, който растеше в центъра на поляната пред къщата. При последното ми посещение той беше в разцвета на силите си, а сега вехнеше, половината от провисналите му клони бяха сухи и голи.
Мери ме посрещна на вратата.
— Дейвид! Толкова се радвам да те видя! — каза тя и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата.
Тя бе остаряла по-елегантно от съпруга си. Русата й коса бе изсветляла, но бе запазила естествения си цвят, а лицето й, въпреки бръчките, сияеше от здраве. Не са много жените, които на шейсетгодишна възраст могат да си позволят да носят дънки, но Мери беше една от тях.
— Благодаря ти, много мило от твоя страна — каза тя и взе бутилката вино, която бях донесъл. — Хайде, заповядай във всекидневната. Сам и Пол още не са пристигнали, а Том говори по телефона с Робърт.
Робърт беше единственият им син. Занимаваше се със застраховане и живееше в Ню Йорк. Никога не го бях виждал, а и Том не говореше много за него, но бях останал с впечатлението, че отношенията им са доста обтегнати.
— Изглеждаш добре — каза Мери и ме поведе към всекидневната. — Много по-добре от миналата седмица.
Вечерях с тях още първия ден, когато пристигнах. Сега ми се струваше, че това е било преди безкрайно много време.
— Сигурно е от слънцето — отвърнах аз.
— Не знам от какво е, но ти се е отразило добре.
Тя отвори вратата към всекидневната, която всъщност беше стара зимна градина, пълна с добре поддържани растения и ратанови мебели с възглавници по тях. Настани ме на едно кресло, даде ми бира, извини се, че трябва да погледне яденето, и излезе.
Прозорците на зимната градина гледаха към задния двор. В тъмнината едва различавах високите силуети на дърветата, очертани на фона на светлините на съседната къща. Кварталът беше много приятен. Том ми беше разказвал, че през 70-те двамата с Мери дали всичките си пари, за да купят тази полуразрушена къща, но никога след това не съжалили за решението си.
Отпивах от студената бира и усещах как напрежението постепенно ме напуска. Отпуснах глава назад и се замислих над случилото се. Беше изминал още един объркан ден: първо новината за изчезването на Ървинг, а после и посещението на Гарднър и Джейкъбсън ме бяха отклонили от същинската ми работа. След това пък, в късния следобед, пристигнаха резултатите от анализа на летливите мастни киселини и аминокиселините от тъканните проби на Тери Лумис. Том беше дошъл при мен в залата, където работех върху останките, открити в ковчега.