— Е, сбъркахме — заяви той без никакво предисловие. — Според изчисленията ми моментът на смъртта напълно съответства на онова, което каза управителят на бунгалата. Лумис е починал преди пет дни, а не както ние си мислихме — преди седем. Виж това и ми кажи какво мислиш.
Том ми подаде лист, изписан с цифри. Хвърлих бърз поглед и установих, че е прав, но пък той никога не грешеше в тези неща.
— Всичко ми изглежда наред — казах аз и му върнах листа. — И все пак не мога да си обясня как е възможно.
— Нито пък аз — отвърна той и загледа намръщено цифрите, като че ли им се сърдеше. — Никога не съм виждал труп, който да се е разложил до такава степен само за пет дни, дори като се вземе предвид включеният радиатор. За бога, та ларвите там почти се бяха превърнали в какавиди!
На ларвите на мухата месарка са им необходими шест до седем дни, за да се превърнат в какавиди. Дори ако и двамата с Том бяхме сбъркали по отношение на времето на смъртта, на тях им трябваха поне още един-два дни, за да достигнат тази фаза на развитие.
— Има само един начин да са се появили там — заключих аз.
Том се усмихна.
— Виждам, че и ти си разсъждавал по въпроса. Казвай.
— Някой нарочно е поставил личинки по трупа.
Това беше единственото обяснение за състоянието на тялото на Тери Лумис. Ако ларвите вече са се били излюпили, те са могли да се захванат веднага за работа.
— Това би ускорило развитието на процеса с най-много дванайсет до двайсет и четири часа. Въпреки това, предвид многото открити рани по тялото, сигурно е било достатъчно.
Той кимна.
— Особено с включения радиатор и високата температура вътре. Освен това ларвите по тялото бяха прекалено много, като се има предвид, че прозорците и вратите на бунгалото бяха затворени. Някой явно е решил да помогне на природата. Умно, но не мога да разбера какво е целял, освен да затрудни работата ни и да ни забави с ден-два.
Същите мисли се въртяха и в моята глава.
— Може би е искал точно това. Спомняш ли си какво каза Даян Джейкъбсън? Човекът, който стои зад всичко това, се опитва да докаже нещо. Може би за него това е поредната възможност да ни демонстрира колко е умен.
— Възможно е — каза Том и се усмихна замислено. — Въпреки това започвам да се питам откъде знае толкова много неща.
Тази мисъл тревожеше и мен.
Все още разсъждавах по въпроса, когато Том влезе в зимната градина. Беше се преоблякъл и обръснал, а след горещия душ, който бе взел, зачервените бузи му придаваха измамно здрав вид.
— Извинявай, че те оставих да ме чакаш. Трябваше да проведа задължителния месечен разговор със сина си — каза той.
Учуди ме горчивината в гласа му. Той се усмихна, сякаш за да потвърди впечатлението ми, въздъхна дълбоко и се отпусна в едно кресло.
— Мери донесе ли ти нещо за пиене?
Кимнах, но той сякаш не ми обърна внимание.
— Всичко наред ли е? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна той и започна нервно да подръпва нещо по ратановото кресло. — Просто се ядосвам на Робърт. Беше обещал да си дойде след няколко седмици. Сега излиза, че нямал време. Аз не държа особено на това, но Мери с нетърпение очакваше да го види. Какво друго да очаква човек от децата.
Опита се да изрече последните думи съвсем безгрижно, но не се получи. Не че беше казал кой знае какво, но изпита видимо облекчение, когато звънецът звънна и Сам и Пол се появиха на вратата.
— Извинявайте, че закъсняхме — започна Пол, докато Мери ги въвеждаше в зимната градина. — Спуках гума на път към къщи и ми отне сума време да почистя маслото от ръцете си.
— Е, нали вече сте тук. Саманта, ти направо сияеш — каза Том и стана да я целуне. — Как си?
Сам седна на един твърд стол с висока облегалка и се опита да намести големия си корем. Косата й бе вързана на опашка, лицето й бе свежо и изобщо изглеждаше в добро здраве.
— Нетърпелива. Ако синчето ни не побърза, скоро ще трябва да си поприказвам с него много сериозно.