Сега бях по-доволен от всякога, че приех поканата да му помогна в разследването. Беше ми казал, че това е последният ни шанс да работим заедно, но тогава не знаех, че това е последният случай, по който той щеше да работи. Питах се дали не го е знаел още тогава.
Върнах се в хотела малко след полунощ, упреквайки се, че не съм оценил подобаващо предоставената ми възможност. Твърдо реших да не се колебая повече и да се отдам изцяло на съвместната работа с Том. Още ден-два и всичко щеше да свърши.
Поне така си мислех. Трябваше да бъда по-прозорлив.
На следващия ден откриха още един труп.
Образите се появяват бавно, като призраци върху белия лист хартия. Лампата хвърля кървавочервени отблясъци в малката стая, докато ти стоиш там в очакване на подходящия момент, след това вадиш негатива от ваничката с проявителя, топваш я в оцетна киселина и я поставяш във фиксатора.
Точно така. Идеално. От време на време си даваш сметка, че си тананикаш едва чуто. Обичаш да стоиш в тъмната стаичка, независимо че е претъпкана. Напомня ти на монашеска килия, тишината и спокойствието й те подтикват към размисъл; тя е отделен, затворен свят. Насред карминовата светлина ти си далеч от всичко останало, можеш да се съсредоточиш върху това търпеливо и с любов да съживиш образите, запечатани върху лъскавата фотографска хартия.
И точно така трябва да бъде. Играта, която играеш, кара агентите от Бюрото за разследване и техните така наречени експерти да се въртят в кръг. Какво облекчение и колко ласкателно за егото ти. Господ ти е свидетел, че заслужаваш да си доставиш удоволствие след всички жертви, които направи. Но не трябва и за миг да забравяш, че го правиш само за разнообразие. Основното нещо, истинската цел можеш да постигнеш в тази малка стая.
Няма нищо по-важно от това.
Трябваха ти години, за да стигнеш до този етап, учейки се от грешките си. Първия си фотоапарат купи от една заложна къща, беше 126-милиметров „Кодак“ и поради неопитността си не знаеше, че не е никак подходящ за нуждите ти. Той улавяше момента, но не даваше достатъчно подробности. Беше прекалено бавен, снимките бяха замъглени и като цяло не беше надежден. Не ти гарантираше достатъчно прецизност, достатъчно контрол, за да постигнеш онова, което искаш.
Оттогава изпробва много други фотоапарати. За известно време се запали по дигиталните, но въпреки че са удобни за ползване, на образите им липсва — усмихваш се на себе си — липсва им душата на образите, отпечатани на филм. Пикселите нямат дълбочината, нямат резонанса, който ти търсиш. Без значение колко висока е резолюцията, колко естествени са цветовете, те дават само импресионистично подобие на истинския обект. Докато филмът улавя същността, нещо, което далече надхвърля химическите процеси. Истинската снимка се създава от светлината, от обикновената чиста светлина. От четката на фотоните, които оставят следата си по платното на филма. Между фотографа и неговия обект съществува физическа връзка, която изисква много точна преценка и умение. Ако оставиш филма да престои в химикалите прекалено дълго, образът се превръща в черно петно. Ако го извадиш прекалено рано, се получават само бледи сенки, чийто потенциал е останал нереализиран. Да, работата с филм несъмнено е много по-трудна, изисква много по-големи усилия.
Но пък кой е казал, че откривателският процес е лесен.
Защото именно това си ти, откривател. Търсиш своя собствен свещен Граал, само че от самото начало знаеш, че онова, което търсиш, наистина съществува. Виждал си го. А това, което може да се види веднъж, може да се види още много пъти.
Обхваща те обичайната нервност, когато вадиш мокрия негатив от ваничката с фиксатора, много внимателно, защото един път течността те пръсна в очите и трябваше да ги плакнеш със студена вода. Настъпва моментът на истината. Когато се върна, мъжът бе съвсем готов, страхът и очакването, както винаги, бяха напрегнали всичките му сетива. Въпреки че всеки път се стараеш да нямаш прекалено големи очаквания, усещаш неизбежния трепет, докато оглеждаш лъскавата повърхност, за да видиш резултата. Но щом се вглеждаш, в миниатюрните образи, вълнението ти постепенно изчезва и ти ги отмяташ един по един.
Замъглени. Не. Не.
Безполезни!
Изведнъж те обзема ярост, скъсваш лентата на две и я хвърляш встрани. Блъсваш ваничките с проявителите на земята и химикалите се разливат по пода. Стоиш в центъра на тъмната стаичка, с ръце, свити в юмруци, гърдите ти се надигат тежко от усилието да се възпреш.