Острата миризма от разлетия проявител изпълва малката стая. Внезапно обзелият те гняв изчезва и ти оставаш на място, с поглед, вперен в бъркотията. После събираш апатично някои от предметите по земята, но скоро решаваш, че усилието не си струва. Може да почака. Изпаренията на химикалите те задушават, а част от течността се разля върху голата ти ръка. Вече започва да щипе, а от опит знаеш, че ако не я отмиеш, ще изгори кожата ти.
На излизане от тъмната стаичка те обхваща спокойствие, разочарованието вече се е стопило. Това не е нещо ново за теб, а и нямаш време да се занимаваш повече. Имаш прекалено много работа за вършене, прекалено много неща за подготвяне. Ускоряваш крачка. Неуспехът винаги дразни и разочарова, но ти трябва да гледаш напред.
Винаги има следващ път.
11
На следващата сутрин Том се обади в хотела още преди да изляза.
— От Бюрото за разследване ми съобщиха, че са открили човешки останки в „Стийпъл Хил“ — каза той и след малко добави: — Не са били погребани.
Дойде да ме вземе, за да не ходим до гробището с две коли. Този път нямаше спор дали да го придружа, бяхме постигнали мълчаливо съгласие, че няма да се опитва да свърши цялата работа сам. Питах се в какво ли настроение ще е тази сутрин и дали няма да съжалява, че е обявил скорошното си пенсиониране. Дори и да беше така, не му личеше.
— Е… Как се чувстваш? — попитах аз, след като потеглихме.
Той само сви рамене.
— Пенсионирането не е краят на света. Животът продължава, нали така?
Съгласих се с него — разбира се, че животът продължаваше.
Този път, когато наближихме олющената порта на „Стийпъл Хил“, слънцето вече беше изгряло. Въпреки това гъстата гора край поляната изглеждаше непроходима, като че ли сред дърветата, израсли плътно едно до друго, все още цареше нощ.
Пред входа на гробището имаше униформени полицаи, които препречваха достъпа на събралите се отпред журналисти. Очевидно имаше изтичане на информация. След ексхумацията тази новина беше добре дошла за винаги жадните за сензации медии. Том намали, за да покаже пропуска си, а в това време един репортер клекна и ни снима през прозореца на колата.
— Кажи му, че за десет долара ще му дам и автограф — измърмори Том и вкара колата зад оградата.
Минахме покрай гроба, от който миналия път ексхумирахме тялото, и стигнахме до главната постройка. Най-вероятно параклисът на „Стийпъл Хил“ е бил построен през 60-те, когато американският оптимизъм е навлязъл дори и в погребалния бизнес. Беше на един етаж, с плосък покрив, опит за имитация на някоя от творбите на Франк Лойд Райт, но за съжаление неуспешен. Цветните стъклени тухли, от които беше изградена стената встрани от входа, бяха мръсни и напукани. Нещо куцаше и в пропорциите на сградата, макар че не можех да определя какво точно. Върху плоския покрив се издигаше кула, която изглеждаше съвсем не на място, като островърха вещерска шапка върху маса. Отгоре се издигаше метално разпятие, което приличаше на два ръждясали метални трегера, лошо споени един за друг.
Гарднър беше застанал пред параклиса и разговаряше с няколко криминалисти, облечени в бели гащеризони, целите потънали в мръсотия. Веднага щом ни забеляза, тръгна към нас.
— Ей там, отзад е — заяви той без предисловие.
Докато заобикаляхме параклиса, изведнъж от ясното небе се изля сребрист дъжд. Спря така внезапно, както и започна, оставяйки по тревата и храстите малки капки, които отразяваха дъгата. Гарднър ни поведе по една тясна чакълеста пътека, по която колкото повече вървяхме, ставаше все по-буренясала. Когато стигнахме до високия жив плет от тис, който скриваше задната част на гробището, тя вече почти не се забелязваше в тревата.
Колкото и занемарен да изглеждаше отпред параклисът, истинската мизерия на „Стийпъл Хил“ проличаваше зад живия плет. В оградения двор се виждаше грозна пристройка, с разпръснати наоколо ръждясали инструменти и празни контейнери. На земята, в близост до отворената задна врата, бяха нахвърляни безброй фасове. Навсякъде цареше атмосфера на запуснатост и разруха, а върхът на всичко беше огромното количество мухи, които кръжаха над кофите за боклук.
— Това там е домът на покойниците — каза Гарднър и посочи пристройката. — Криминалистите все още нищо не са открили, но хигиената наоколо никак не се хареса на санитарните власти.