— Мислиш ли, че ще се справиш с това?
— Бил съм и на по-ужасни места.
Том вече вадеше един гащеризон от плика му. Гарднър не изглеждаше никак убеден, но щом усети, че го наблюдавам, заличи съмнението от лицето си.
— Тогава ви оставям да работите.
Изчаках, докато той влезе обратно в Дома на покойника.
— Той е прав, Том. Ще е трудно да се работи вътре в гората.
— Добре съм.
По решителния му тон веднага разбрах, че няма смисъл да го убеждавам в противното. Дръпнах ципа на гащеризона и си сложих ръкавици и предпазни обувки. Щом Том се приготви, двамата навлязохме в гората.
Обгърна ни такава тишина, сякаш изведнъж се оказахме напълно изолирани от външния свят. Боровите клонки шумоляха над главите ни, а под краката ни имаше дебела рогозка от иглички с тук-там нахвърляни по нея шишарки. През маската си усетих свежото ухание на бор, което след мръсотията в Дома на покойника ми подейства ободряващо.
Това усещане обаче не трая дълго. Въздухът беше спарен, защото вятърът не можеше да навлезе между гъстите дървета. Движехме се наведени под ниските клони, за да успеем да стигнем до облечените в бяло криминалисти. Почти веднага усетих, че започвам да се потя.
— И какво открихте? — попита Том криминалистите, като се мъчеше да прикрие задъхването си.
Трудно беше да се разпознаят лицата зад предпазните маски, но ми се стори, че един от мъжете бе същият, с когото бях разговарял в планинското бунгало. Как се казваше — Лени? Не, Джери. Лицето му беше зачервено и потно, гащеризонът му бе посипан с борови иглички и части от кора.
— Господи, какъв ден ни чака — въздъхна той тежко и се изправи. — Намерихме един череп, останки от гръден кош и някакви други кости. Разхвърляни са в доста широк периметър, дори и големите. А тези дървета са направо ужасни. Малко по-нататък има ограда, но на повечето места е паднала, така че тук може да се промъкнат всякакви същества — и на два крака, и на четири.
— Намерихте ли някакви дрехи?
— Не, но открихме нещо, което прилича на стар чаршаф. Възможно е трупът да е бил увит в него.
Оставихме Джери и се отправихме към най-близката находка. По земята бяха поставени малки знаменца, които бележеха отделните находки. Най-близкото беше забито до нещо, което ми приличаше на останки от таз. Намираха се под едно дърво, така че трябваше да се превием на две и да пропълзим по хлъзгавия килим от борови иглички. Хвърлих поглед към Том, като се надявах усилието да не е прекомерно за него. Маската обаче скриваше по-голямата част от лицето му и не можах да разбера как е.
Тазовите кости бяха така оглозгани, че не можеше да се разбере дали са на мъж или на жена, но бедрената кост, която лежеше до тях, бе в по-добро състояние. Въпреки че по двата края на костта имаше следи от животински зъби, по размера личеше, че е била на мъж.
— Доста голяма е — отбеляза Том и клекна, за да я огледа по-добре. — Според теб колко висок е бил човекът?
— Над метър и осемдесет. Колко висок беше Уилис Декстър?
— Метър осемдесет и пет.
Том се усмихна под маската — очевидно и в неговата глава се въртяха същите мисли. Изглежда, бяхме открили останките на мъжа, който трябваше да е погребан в „Стийпъл Хил“.
— Добре, да видим какво още има тук — предложи Том.
Докато си пробивахме път през дърветата, клоните ни деряха, а върху нас се сипеха борови иглички. Придвижвахме се трудно, но Том не проявяваше никакви признаци на неразположение. Потта се стичаше по лицето ми, а мускулите започваха да ме болят, защото бях принуден да се движа приведен. Започна да ми се гади от силната миризма на смола, а всичко под гащеризона ме сърбеше.
На известно разстояние от тазовите кости открихме нещо като чаршаф. Беше мръсен и разпокъсан, до него бе забито знаменце в друг цвят, за да го отличава от човешките останки. Близо до него, полускрит сред боровите иглички, лежеше гръдният кош. Няколко мравки се движеха забързано по него в търсене на последните миниатюрни остатъци плът, но едва ли щяха да открият нещо. Костите, както и гръдната кост, бяха съвсем оголени, а някои от по-малките ребра липсваха.
— Изглежда, трупът е бил изхвърлен тук — предположи Том, докато правех снимки. — Костите са пръснати, както можеше да се очаква, но според мен това е дело на животните, тялото не е било разчленено преди това.
Природата не търпи разхищение и всеки труп, оставен на открито, скоро става храна за дивите животни. Кучетата, лисиците, птиците и гризачите, че дори мечките в някои части на САЩ, веднага се включват в пиршеството, като всеки отнася каквото може. Но тъй като торсът е прекалено голям и дори най-едрите мършояди не могат да го преместят, той бива изяден на място. Това обикновено показва къде е бил оставен първоначално трупът.