Том се загледа в едно от ребрата и ми направи знак да се приближа.
— Виждаш ли това? Следи от електрически трион.
Реброто, както и останалите кости, беше доста оглозгано, но между следите от животински зъби, в самия край на костта се виждаха фини паралелни нарези.
— Наистина приличат на следи от електрически трион. Точно такива нарези се получават при аутопсия — отбелязах аз.
При стандартната процедура на аутопсия гръдният кош се разрязваше от двете страни на гръдната кост, за да се стигне до вътрешните органи. Понякога се използваха ръчни триони, но електрическите бяха много по-бързи и по-удобни.
Нарезите, оставени от тях, изглеждаха точно като тези.
— Все повече си мисля, че това е Уилис Декстър — заяви Том и с мъка се изправи на крака. — Мъж, ръст като неговия и следи от аутопсия по ребрата. Дрехите на Декстър са изгорели по време на катастрофата. Не е имал семейство, което да донесе други, така че най-вероятно е бил погребан увит в чаршафа, с който са го докарали от моргата. Периодът от време също съвпада. По костите няма мъх или лишеи, което означава, че са престояли тук по-малко от година. Изглежда…
Неочаквано той изохка, преви се на две и се хвана за гърдите. Свалих маската от лицето му и се опитах да прикрия тревогата си, като видях колко е пребледнял.
— Къде са ти хапчетата?
Болката беше изписана по лицето му.
— В страничния джоб…
Свалих бързо ципа на гащеризона му, ядосан на самия себе си. В никакъв случай не трябваше да му позволяваш да идва тук! Ами ако припадне… Панталоните му имаха страничен джоб с копче. Отворих го, но там нямаше нищо.
— Не са тук — казах аз, като се опитвах да прикрия тревогата в гласа си.
Том беше притворил очи от болка. Устните му започваха да посиняват.
— Ризата…
Сложих длан върху джоба на ризата му и усетих нещо твърдо. Слава богу! Извадих шишенцето, махнах капачето и подадох хапче на Том. Той го постави на езика си с трепереща ръка. Известно време не се случи нищо, но след малко той започна да се отпуска.
— Добре ли си? — попитах аз.
Той кимна, твърде изтощен, за да говори.
— Просто си почини малко.
Наблизо чухме някакво шумолене и видяхме Джери, едрия криминалист, да се приближава към нас.
— Добре ли сте?
Усетих как Том стисна ръката ми, преди да успея да отговоря.
— Добре съм, само трябва да си поема въздух.
Това не успя да заблуди Джери, но той все пак си тръгна. Том отпусна рамене.
— Можеш ли да вървиш? — попитах аз.
Той се опита да си поеме въздух.
— Мисля, че да…
— Хайде да се махаме оттук.
— Ще се оправя сам. Ти продължавай.
— Няма да те оставя…
Той отново стисна ръката ми и ме погледна умолително.
— Моля те, Дейвид.
Никак не ми харесваше идеята да го оставя сам да си пробива път в гората, но ако продължавах да настоявам, само щях да го разтревожа още повече. Погледнах през дърветата в опит да преценя какво разстояние трябва да измине.
— Ще се движа съвсем бавно — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И обещавам, че щом изляза от гората, веднага ще седна да си почина.
— Трябва да те види лекар.
— Току-що ме видя лекар — каза той и опита да се усмихне. — Не се тревожи. Свърши си работата тук.
Наблюдавах го разтревожено, докато си проправяше път между дърветата. Движеше се бавно и внимателно като възрастен човек. Изчаках, докато стигна края на гората, мина през гъстите клони и излезе на слънце. След това отидох при Джери, който изучаваше на земята нещо, което много приличаше на парче от кост. Когато приближих, той вдигна поглед към мен.
— Добре ли е?
— Да, от жегата е. Та каза, че сте открили череп — побързах да сменя темата аз.
Джери ме заведе до следващото знаменце, забито в подножието на хълма. Виждаха се бели теменни кости, полузаровени в боровите иглички. Долната челюст липсваше, а черепът бе обърнат наопаки и приличаше на мръсна купа от слонова кост. Масивната структура подсказваше, че е на мъж. Успях да различа линиите на счупване, които тръгваха от челната кост — такъв тип нараняване се получава при удар с нещо плоско и твърдо.