— Не ви съветвам да тръгвате пеша. Пред входа е пълно с журналисти.
Не се бях сетил за това. Гневът ми почти си бе отишъл и започвах да се чувствам глупаво.
— Ще докарам колата — каза Джейкъбсън.
12
Мълчанието в колата не бе предпоставка за особено приятелска атмосфера, но и не ме караше да се чувствам неудобно. Не ми се говореше, но очевидно това не правеше никакво впечатление на Джейкъбсън. Макар гневът ми да бе поотминал, все още се чувствах засегнат.
Подръпнах яката на ризата си, беше ми горещо и некомфортно от престоя в запарената борова гора. Колата бе напечена от слънцето и вътре бе горещо като в пещ, но климатикът започваше да се усеща. Гледах разсеяно през прозореца безкрайната редица от магазини и ресторанти — стъкло, тухли и цимент на фона на зелените хълмове на планината. Всичко ми бе толкова непознато. Мястото ми не беше тук. А и определено никой не те иска тук.
Може би в крайна сметка трябваше да потърся някой по-скорошен полет.
— Може да не ви харесва, но доктор Хикс има известно право — гласът на Джейкъбсън ме откъсна от мислите ми. — Доктор Либерман е лицензиран консултант към Бюрото за разследване, а вие не сте.
— Знам много добре как се работи на местопрестъпление — отвърнах аз. Думите й ме засегнаха.
— Сигурна съм, че е така, но тук не става въпрос за вашата компетентност. Ако случаят стигне до съда, защитата може да претендира, че не сме спазили процедурата. — При тези думи тя се обърна към мен и ме изгледа прямо със сивите си очи. — Би трябвало да сте наясно с това.
Гневът, породен от засегнатото ми честолюбие, изчезна. На карта бе заложено нещо много по-важно от гордостта ми.
— Доктор Либерман е болен, нали?
Въпросът ме свари съвсем неподготвен.
— Защо мислите така?
Джейкъбсън не откъсваше поглед от пътя.
— Баща ми страдаше от сърце. Изглеждаше по съвсем същия начин.
— И какво стана с него? — попитах аз.
— Почина.
— Съжалявам.
— Беше преди много години — заяви тя с тон, който показваше, че въпросът е приключен.
Лицето й бе напълно безизразно, но явно съжаляваше, че е споделила нещо лично. Отново осъзнах колко привлекателна жена е тя. Разбира се, бях го забелязал и преди, но някак академично, така, както човек се възхищава на формите на прекрасна мраморна статуя.
Сега, в ограниченото пространство на колата, не можех да се абстрахирам от привлекателността й. Тя бе свалила сакото си и под късите ръкави на бялата й блуза се виждаха стегнатите й ръце. Пистолетът беше закачен на колана й и изглеждаше странно на фона на строгия й елегантен костюм. Чувах шумоленето на полата по краката й, докато тя натискаше педалите, усещах свежия мирис на кожата й. Беше прекалено лек, за да е от парфюм, затова предположих, че използва ароматизиран сапун.
Това усещане бе доста притеснително. Откъснах поглед от пълните й устни и погледнах напред, като се стараех да не откъсвам очи от пътя. Джейкъбсън сигурно щеше да ми счупи ръката, ако разбереше за какво си мисля в момента. Или да ме застреля.
— Има ли някакви новини за Ървинг? — попитах аз, за да си наложа да мисля за друго.
— Все още го издирваме.
С други думи — няма.
— Доктор Либерман каза, че останките в гората най-вероятно са на Уилис Декстър — каза тя съвсем делово.
— Така изглежда.
Описах й фрактурите по челната кост на черепа и обясних, че те съответстват на нараняванията, които е получил Декстър.
— Нещата започват да се навързват — продължих аз. — Някой подменя труповете и изхвърля Декстър в гората, където няма да бъде открит, освен ако нарочно не я претърсят.
— Но който и да го е направил, е знаел, че това ще стане веднага щом разберем, че трупът в гроба е бил подменен. Очевидно е искал да открием и тези останки.
Първо Лумис, после неидентифицираните останки в ковчега, а сега Декстър. Един труп водеше към друг.
— Трябва да е някой, който има достъп до „Стийпъл Хил“ — предположих аз. — Успяхте ли да научите нещо за Дуайт Чеймбърс, за когото Йорк твърди, че е работил там?
— Все още проучваме — Джейкъбсън намали и спря на червения светофар пред нас. — Сигурен ли сте, че зъбите са от прасе?