Нямах никаква идея какво да правя оттук нататък. Не знаех дали ми е позволено да работя в моргата, а и не исках да звъня на Том да го питам. Никак не ми се ходеше във Фермата, поне докато не станеше ясно какво ще правя по-нататък.
И докато стоях, огрян от яркото пролетно слънце, а хората се движеха забързано покрай мен, най-после осъзнах докрай какво се беше случило. Докато бях с Джейкъбсън, нямах възможност да разсъждавам по въпроса, но сега трябваше да се изправя пред суровата действителност.
За първи път в кариерата ми ме бяха изхвърлили от разследване.
Взех душ и се преоблякох, след това изядох един сандвич за обяд, докато стоях край реката и наблюдавах туристите, които се разхождаха с водни колела по нея. Във водата имаше нещо особено първично, което ми действаше успокояващо. Тя като че ли докосва нещо дълбоко скрито в подсъзнанието ни и ни напомня за майчината утроба. Поемах дълбоко влажния въздух с лек мирис на блато, наблюдавах полета на гъските, отправили се нагоре по течението, и се опитвах да се убедя, че не съм отегчен. Знаех, че не трябва да приемам случилото се на гробището толкова лично. Бях станал жертва на нападките на Хикс, които не бяха нищо друго, освен борба за професионално надмощие, която изобщо не ме касаеше. За сетен път си казах, че не съм направил нещо, от което да се срамувам.
Това обаче не ми помогна да се почувствам по-добре.
След обяда тръгнах да се разхождам безцелно из улиците, чакайки телефонът да звънне. Отдавна не бях идвал в Ноксвил и градът се беше променил. Трамваите обаче си бяха същите, както и златната огледална топка на Слънчевата сфера, която все така се извисяваше на фона на градския пейзаж.
Не бях в настроение да обикалям забележителностите на града. Телефонът ми упорито мълчеше, усещах тежестта му в джоба си. Изкушавах се да се обадя на Том, но знаех, че е безсмислено. Той щеше да ми позвъни при първа възможност.
Беше вече късен следобед, когато най-накрая ми се обади. Гласът му звучеше уморено, когато започна да ми се извинява за случилото се тази сутрин.
— Просто Хикс се опитва да създава проблеми. Още утре сутринта ще говоря с Дан. Сигурен съм, че когато нещата се поуталожат, ще промени решението си. Не виждам причина да не продължиш да работиш с мен поне в моргата.
— Какво ще правиш ти междувременно? — попитах аз. — Не можеш да се справиш сам. Защо не оставиш Пол да ти помогне?
— Днес Пол не е в града. Но съм сигурен, че Самър ще дойде пак да ми помогне.
— Не трябва да се претоварваш. Ходи ли на лекар?
— Не се безпокой за това.
Тонът му показваше, че няма смисъл да си губя времето да го увещавам.
— Наистина съжалявам за тази сутрин, Дейвид, но обещавам, че ще оправя нещата. Засега стой и мирувай.
Така или иначе нямах какво друго да правя. Твърдо реших да се опитам да прекарам приятно остатъка от вечерта. Малко почивка няма да ти навреди. Баровете и кафенетата започваха да се пълнят, след работа хората се отбиваха в тях на път към къщи. Гласовете и смехът ме привлякоха в едно заведение, чиято дървена тераса гледаше към реката. Седнах на една маса точно до перилата и си поръчах бира. Наслаждавах са на късното следобедно слънце и наблюдавах бавните води на река Тенеси, които се влачеха край мен. Невидимите течения оформяха вълнички и водовъртежи в студената вода.
Постепенно започнах да се отпускам. Преди да довърша бирата, си казах, че в крайна сметка не бързам за никъде, и поисках да ми донесат менюто. Поръчах си спагети с морски дарове и чаша червено калифорнийско вино. Само една, обещах си аз, напомняйки си, че утре ще трябва да стана рано независимо дали ще помагам на Том или не. Докато довърша обилната вечеря, силно подправена с чесън, дори този довод не ми се виждаше толкова убедителен.
Поръчах си още една чаша вино. Слънцето се скри зад дърветата, но дори след падането на мрака бе още топло. Светлината на електрическите лампи започна да привлича първите нощни пеперуди. Те се въртяха и блъскаха в стъклото, черни силуети на фона на белите глобуси. Опитах се да си спомня дали, когато за първи път дойдох в Ноксвил преди много години съм идвал край тази част на реката. Нямах такъв спомен, но сигурно съм бил тук и преди. Тогава бях наел малък сутеренен апартамент. Беше в друга, по-евтина част на града, която граничеше със старите изискани квартали. Тогава посещавах предимно близките барове и рядко ходех в скъпите заведения на брега на реката.
После в съзнанието ми нахлуха и други спомени. Пред мен се появи образът на едно момиче, с което излизах известно време. Казваше се Бет и бе медицинска сестра в болницата. Не се бях сещал за нея от години. Усмихнах се, запитах се къде ли е тя сега и какво прави. Дали от време на време се сеща за студента по съдебна медицина, с когото бе излизала някога.