Това беше същото неуловимо чувство за дежа вю, което бях изпитал предишния ден в „Стийпъл Хил“. От опит знаех, че в такива случаи е по-добре да не напрягам съзнанието си, затова отпих глътка вода. Върнах бутилката в раницата и се зачудих дали Том вече е разговарял е Гарднър. Много се изкушавах да включа телефона си и да проверя дали имам съобщения, но не се поддадох. Не се разсейвай. Първо си свърши работата тук.
Лесно беше да се каже. Знаех, че Том сигурно вече е звънял, и тази мисъл не ми даваше мира. Отхвърлих я и нарочно направих последните измервания изключително бавно, проверих ги, записах ги в бележника си и едва след това започнах да си събирам нещата. Заключих мрежестата клетка и се отправих към портала. Когато стигнах до колата, първо свалих гащеризона и ръкавиците си, сложих ги в багажника и едва след това включих телефона си.
Той изпищя почти веднага в знак, че съм получил съобщение. Усетих как стомахът ми се свива в очакване. Съобщението бе оставено почти веднага след като стигнах във Фермата и съжалих, че съм изпуснал Том за няколко минути.
Но съобщението не бе от него. Беше от Пол, който ми съобщаваше, че Том е получил инфаркт.
Обикновено не осъзнаваме колко много разчитаме на заобикалящата ни действителност. Определяме хората според обичайната обстановка, в която ги виждаме, но ако ги извадим от нея и ги поставим в друга ситуация, съзнанието ни се затруднява да ги възприеме. Това, което преди ни е било познато, ни се струва чуждо и плашещо.
Едва познах Том.
В носа му бе вкарана кислородна тръба, за ръката му беше закачена система, във вената му бе сложена игла, залепена с лейкопласт. Някакви жици водеха към монитора, където кривите електронни линии безшумно отчитаха състоянието на сърцето му. Под широката болнична нощница ръцете му изглеждаха бледи и мършави, с отпуснати мускули като на възрастен човек.
Но пък и главата, положена на възглавницата, си беше на възрастен мъж. Кожата имаше сивкав оттенък, а бузите бяха хлътнали.
Инфарктът го беше повалил миналата вечер, докато работил в моргата. Останал до късно, защото искал да навакса времето, загубено в „Стийпъл Хил“. Самър му помагала, но в десет часа Том й казал да се прибира вкъщи. Тя отишла да се преоблече и тогава откъм залата за аутопсии чула силен трясък. Втурнала се вътре и намерила Том в полусъзнание на пода.
— Имал е късмет, че е била там — каза ми Пол. — Ако тя не го беше открила, е можел да лежи на земята часове наред.
Когато пристигнах, двамата със Сам точно излизаха от спешното отделение и премигваха срещу ярката слънчева светлина, която ги заслепяваше. Сам изглеждаше спокойна, движеше се бавно, леко наклонена назад поради напредналата си бременност. В сравнение с нея Пол бе изтощен и измъчен. Разбрал за инфаркта едва когато Мери му позвънила тази сутрин от болницата. През нощта Том бил спешно опериран, за да му поставят байпас. В момента все още се намираше в спешното отделение и не бе дошъл в съзнание. Като се има предвид състоянието му, операцията бе минала добре, но опасността от нов инфаркт не беше отминала. Следващите няколко дни щяха да бъдат критични.
— Това ли е всичко, което се знае за момента? — попитах аз.
Пол сви рамене.
— Знаем само, че е било масивен инфаркт. Ако не е бил толкова близо до спешното отделение, може би е нямало да оживее.
Сам стисна ръката на съпруга си.
— И все пак е оживял. Лекарите полагат за него изключителни грижи. Прегледът на скенер показва, че няма нищо, а това е добра новина.
— Защо са го изследвали на скенер? — попитах аз учудено.
Това не беше рутинна диагностична процедура при инфаркт.
— В началото лекарите са се съмнявали, че може да е инсулт — обясни Пол. — Бил е съвсем дезориентиран, когато са го докарали тук. Изглежда, е смятал, че нещо се е случило с Мери, а не с него. Бил е превъзбуден.
— Не говори така, мили, та той е бил почти в безсъзнание — настоя Сам. — Знаеш колко е привързан към Мери. Може би се е притеснявал, че ще я разтревожи.
Пол кимна, но видях, че тревогата му не изчезна. Нито пък моята. Може би Том е бил дезориентиран, защото до мозъка му не е достигал достатъчно кислород или поради съсирек вследствие на проблемите със сърцето му. Прегледът на скенер щеше да покаже дали е имало инсулт, но въпреки това положението беше доста притеснително.
— Господи, защо ми трябваше да заминавам извън града вчера — въздъхна Пол, Лицето му бе покрито с бръчки.