Мисълта ми бе изцяло заета с тази загадка и едва когато потеглих, се сетих за другото, което ми бе споменала Мери.
Запитах се кой ли бе звънял на Том по това време на нощта.
Водата в тигана е извряла. Виждаш как от него започва да се надига пушек, а яденето цвърти силно, защото започва да загаря. Но едва когато над печката се издига цял облак дим, се надигаш от масата. Чилито е съвсем изгоряло. Миризмата сигурно е ужасна, но ти така или иначе не я усещаш.
Колко хубаво би било, ако не усещаше абсолютно нищо.
Хващаш тигана и веднага го пускаш, защото металната дръжка изгаря ръката ти.
— По дяволите!
Взимаш, една стара кърпа, вдигаш тигана от печката и го занасяш до мивката. Докато го пълниш със студена вода, от него се вдига облак пара. Стоиш с поглед, вперен в мръсотията, но изобщо не ти пука.
Вече нищо няма значение.
Все още носиш униформата, но сега тя е измачкана и покрита с петна от пот. И този път само си загуби времето. Още един провал, това е точната дума. А беше толкова близо. Ето, затова ти е толкова трудно да го преглътнеш. Наблюдаваше, в прикритието на сенките, сърцето ти биеше лудо, когато се обади по телефона. Страхуваше се, че нервите ти няма да издържат, но разбира се, те издържаха. Номерът е в това да ги изненадаш, да ги извадиш от равновесие, така че да не могат да разсъждават логично. И всичко се бе развило точно според плана ти. Беше толкова лесно, че чак ти стана неприятно.
Но минутите минаваха, а той не се появяваше. А след това пристигна линейката. Гледаше безпомощно как онези от Бърза помощ влизат тичешком в сградата, а после се връщат с неподвижното тяло върху носилката. Не ти остана нищо друго, освен да стоиш и да гледаш безсилно отдалечаващата се линейка.
Която го откара там, където нямаше как да се добереш до него.
Не беше честно. Всичко ти бе отнето точно в момента, когато се канеше да триумфираш, да им докажеш превъзходството си. Положи толкова усилия да планираш всичко до последния детайл и накрая какво стана?
Либерман те изигра.
— Мамка му!
Мяташ ядно тигана и той издрънчава в стената, мухоловките се разлюляват, а по пода остава мокра диря. Стоиш със стиснати юмруци и дишаш тежко. Трябва да излееш яда си по някакъв начин, защото зад него се крие страхът. Страхът от провал. Страхът при мисълта какво да правиш оттук нататък. Страхът от бъдещето. Защото, обективно погледнато, с какво можеш, да се похвалиш след всички тези години лишения? С някакви безполезни снимки. Образи, които само показват колко близо беше, колко пъти се провали.
При мисълта за тази несправедливост ти идва да се разплачеш. Тази вечер трябваше да дойде преломният момент, в който да победиш отчаянието, натрупано вследствие на многобройните разочарования, които едно след друго се появяваха от ваничката за промиване на снимки. Залавянето на Либерман щеше до някаква степен да компенсира всичко това. Щеше да покаже, че си по-добър от фалшивите пророци, които твърдят, че знаят всичко. Заслужаваш поне това, но сега и тази възможност се изплъзна от ръцете ти. И какво ти остана? Нищо.
Само страхът.
В съзнанието ти изплува един спомен от детството и ти затваряш очи. Дори и сега можеш да почувстваш шока, който изпита тогава. Студът на голямата зала прониква в теб още в момента, в който прекрачваш прага. След това усещаш ужасната смрад. Още си я спомняш, макар че отдавна вече нямаш обоняние. Споменът е като фантомната болка, която изпитват хората с ампутиран крайник. Замираш при гледката, която се разкрива пред очите ти. Безжизнени трупове, бледи и безкръвни, цели редици. Усещаш как възрастният мъж стиска врата ти с ръка, без да обръща внимание на сълзите ти.
— Нали искаше да видиш нещо умряло, хайде сега, гледай! Не е кой знае какво, нали? Смъртта ще споходи всеки един от нас, независимо дали искаме или не. Теб също. Гледай добре, защото всичко свършва така. Накрая всички се превръщаме в мъртво месо.
След това сънуваше кошмари в продължение на години. Поглеждаш ръката си, виждаш костите и сухожилията, покрити от тънък слой кожа, и те избива студена пот. Гледаш хората около себе си и отново виждаш редиците безжизнени тела. Понякога, когато видиш отражението си в огледалото, си представяш, че и твоето тяло лежи там сред тях.