Мъртво месо.
Тази мисъл те преследва още от детството. След това, на седемнайсет години, впери поглед в очите на умиращата жена и видя как животът, светлината, си отиде от тях.
И тогава осъзна, че си нещо повече от месо.
Това беше същинско откровение, но с годините ти ставаше все по-трудно да продължиш да вярваш в него. Тогава реши да го докажеш, но с всеки неуспешен опит вярата ти отслабваше. И след цялото това прецизно планиране и тежка работа, след всички рискове, които пое, днешният провал ти дойде в повече.
Избърсваш очи и отиваш до кухненската маса, където стои фотоапаратът ти, наполовина разглобен. Искаше да го почистиш, но дори и това не ти достави удоволствие. Взимаш разсеяно обектива и започваш да го въртиш в ръцете си.
Тогава най-неочаквано те спохожда една идея.
Усещаш нарастващата възбуда, когато тя започва да се оформя. Как можа да не забележиш нещо толкова очевидно? През цялото време е било тук, пред очите ти! Никога не трябва да забравяш, че преследваш една по-висша цел. Допусна да се разсееш и да изпуснеш от поглед истински важните неща. Либерман се оказа задънена улица, но въпреки това необходима.
Защото, ако не се беше случило това с него, може би никога нямаше да осъзнаеш каква уникална възможност ти се предоставя.
Започваш да разсъждаваш какво трябва да се направи и усещаш как силата и могъществото ти се възвръщат. Чувстваш го с цялото си същество. Всичко, направено дотук, всички разочарования са имали смисъл. Съдбата подхвърли в краката ти една умираща жена и сега тя се намесва отново.
Събличаш униформата си, подсвирквайки си безгласно. Носи я цяла нощ. Няма време да ходиш до пералнята, но можеш да я позачистиш и изгладиш.
Трябва да е в идеален вид.
14
Когато пристигнах в моргата, на пропуска заварих огромния служител.
— Чухте ли какво се е случило с доктор Либерман? — попита той.
Високият му напевен глас никак не подхождаше на внушителното му телосложение. Разочаровах го, когато му казах, че вече знам за случилото се. Той замъка и заклати глава, при което двойната му и тройна брадичка се заклати като желе.
— Много неприятна работа. Дано се оправи.
Не отговорих нищо, само си показах картата и влязох.
Не си направих труда да се преобличам, защото не знаех колко дълго ще остана.
Намерих Пол в залата за аутопсии, в която преди работеше Том. Беше се съсредоточил върху съдържанието на една отворена папка, но когато влязох, вдигна глава.
— Как е той?
— Все така.
Пол посочи документите в папката. На ярката неонова светлина лицето му изглеждаше още по-уморено, а около очите му се бяха образували тъмни кръгове.
— Преглеждах бележките на Том. Знам горе-долу за какво става въпрос, но ако ми помогнеш, ще се ориентирам по-бързо.
Пол ме изслуша мълчаливо, докато му обяснявах, че тялото, открито в гроба, почти сигурно е на Уилис Декстър, а останките, ексхумирани от гроба на Декстър, най-вероятно са на дребен мошеник на име Ноа Харпър. Разказах му за розовите зъби, които забелязахме както при Харпър, така и при Тери Лумис, жертвата от планинското бунгало. Казах му още, че състоянието на тялото не отговаря на раните и кръвозагубата на Лумис. Новината, че подезичната кост и при двете жертви не е била засегната и не сме открили следи от нож върху костите, го накара само да се усмихне уморено.
— Вярно е или едното, или другото. Причината за смъртта може да е или удушаване, или наръгване с нож, но не и двете — каза той, докато ровеше в папката, после неочаквано попита:
— Имаш ли нещо против да продължиш разследването?
Точно това се бях надявал да чуя по-рано, но при сегашните обстоятелства предложението не ми донесе никакво удовлетворение.
— Да, но не искам да създавам повече неприятности. Нямали да е по-добре, ако някой друг поеме случая?
Пол затвори папката.
— Не те моля от любезност. Сега, когато Том е в болница, факултетът страда от остър недостиг на кадри. Ще помагам тук, доколкото ми е възможно, но следващите няколко дни ще бъдат много напрегнати. Честно казано, нуждаем се от помощта ти, а и ще бъде много глупаво от наша страна да не те използваме, след като от самото начало участваш в разследването.