— Ами Гарднър?
— Това тук е морга, а не местопрестъпление, така че не той решава. Дадох му съвсем ясно да разбере, че ако иска да работи с нас, или ще се довери на преценката ни, или ще си търси някой друг. А той няма да тръгне да търси друг, след като се налага да се лиши от услугите на Том толкова скоро след изчезването на Ървинг.
При тези думи изпитах известно чувство на вина. След инфаркта на Том почти напълно бях забравил за отвличането на психолога.
— А какво ще каже Хикс? — попитах аз.
— Хикс да върви по дяволите — отвърна Пол със сурово изражение на лицето.
Очевидно не беше в настроение да прави каквито и да било отстъпки. Гарднър и Хикс тепърва трябваше да свикват със стила му на работа, който бе доста по-различен от този на Том.
— Добре — отвърнах аз. — Да продължа ли с възстановяването на скелета на ексхумирания труп?
— Остави това засега. Гарднър иска потвърждение, че костите от гората са на Уилис Декстър. Самър започна да ги разопакова, така че в момента това е най-важната ни задача.
Отправих се към вратата, но в този момент се сетих за нещо друго.
— Мери ми спомена, че Том се е опитал да й каже нещо. Прозвучало й като „испанска“. Това говори ли ти нещо?
— „Испанска“? — Пол ме погледна неразбиращо. — Нищо не ми говори.
След това отидох да се преоблека. Пол трябваше да отиде на спешен факултетен съвет, но обеща, че ще се върне, веднага щом може. Самър беше в залата за аутопсии, където бяха донесли останките от „Стийпъл Хил“. В момента изваждаше последните улики от кутиите и торбите.
Изобщо не се учудих, когато видях Кайл да й помага.
Двамата бяха потънали в разговор и въобще не усетиха, че влизам.
— Здравейте — поздравих ги аз.
Самър се стресна, нададе лек вик и се извърна толкова рязко, че едва не изпусна торбата, която държеше.
— Боже мили! — възкликна тя, но като видя, че съм аз, на лицето й се изписа облекчение.
— Извинявай, не исках да те стресна.
Тя се усмихна малко накриво. Лицето й беше подпухнало, личеше си, че бе плакала.
— Няма нищо, просто не ви чух. Кайл дойде да ми помага.
Помощникът изглеждаше смутен, но доволен от себе си.
— Как си, Кайл?
— Ами добре съм — отговори той и размаха облечената си с ръкавица ръка, която бе набол на иглата. — Заздравява добре.
Ако иглата е била инфектирана, нямаше никакво значение дали раната е заздравяла или не. Но той самият много добре знаеше това. Все пак ако искаше да се прави на смел, нямах никакво намерение да му преча.
— Самър точно ми разказваше за случилото се с доктор Либерман — продължи Кайл. — Как е той?
— Състоянието му е стабилно.
Това звучеше по-добре, отколкото да кажа, че няма промяна.
— Ще ми се да можех да помогна по някакъв начин.
Имах чувството, че Самър отново е на ръба да се разплаче.
— Справила си се чудесно — увери я Кайл, кръглото му лице бе съвсем искрено. — Сигурен съм, че ще се оправи.
Самър му се усмихна боязливо. Той отвърна на усмивката й, след това се сети, че и аз съм в стаята.
— Ами аз да вървя да си гледам работата. Ще се видим по-късно, Самър.
Тя се усмихна по-широко и по бузите й се появиха трапчинки.
— Чао, Кайл.
Я гледай ти! Може би в крайна сметка щеше да излезе нещо хубаво от цялата работа.
Стори ми се, че след като той си отиде, Самър стана някак апатична, не така оживена, както обикновено. Продължи разсеяно да разопакова останките.
— Кайл е прав. Том е имал късмет, че си била тук предишната вечер — казах й аз.
Тя поклати глава, обиците й проблеснаха на светлината на лампата.
— Нищо не успях да направя. Все си мисля, че можех да направя нещо повече. Изкуствено дишане, например.
— Извикала си Бърза помощ. Това е най-важното.
— Надявам се. Знаете ли, той изглеждаше съвсем добре. Може би малко уморен, но нищо повече. Шегуваше се, че ще ме почерпи пица, защото ме е задържал до късно — по устните й пробягна лека усмивка. — В десет часа ми каза да си отивам вкъщи. Щял да провери още нещо и след това да си тръгне и той.
Любопитството ми се събуди.