— Каза ли ти какво ще провери?
— Не, но останах с впечатлението, че е свързано с тялото от бунгалото. Преоблякох се и точно си тръгвах, когато чух, че мобилният му звъни. Нали знаете онази смешна стара мелодия на телефона му?
Том сигурно щеше добре да я подреди, ако чуеше да нарича мелодията на Дейв Брубек „стара“ и „смешна“. Но аз само кимнах.
— Не обърнах особено внимание на това, но изведнъж откъм залата се чу трясък. Изтичах там и го открих на пода — тя подсмръкна и бързо избърса очите си. — После се обадих на 911, държах ръката му и му говорех, докато пристигна линейката. Повтарях му, че ще се оправи. Не бях сигурна дали ме чува, но нали така се прави в такива случаи?
— Справила си се отлично — опитах се да я успокоя аз. — Той в съзнание ли беше?
— Не съвсем, но и не беше съвсем неадекватен. Непрекъснато повтаряше името на жена си, сякаш се безпокоеше за нея. Помислих си, че може би не иска тя да се тревожи, когато разбере какво му се е случило, затова му обещах да й се обадя. Реших, че е по-добре да й съобщя аз, отколкото някой служител от болницата.
— Сигурен съм, че Мери е оценила това — казах аз, макар че такава новина никога не е добре дошла, независимо кой я съобщава.
Самър подсмръкна още веднъж и избърса носа си. Един кичур от изрусената й коса се бе измъкнал от лентата на главата й и така тя изглеждаше по-млада.
— Оставих очилата и мобилния му телефон в шкафа във вашата зала за аутопсии. Надявам се, че съм постъпила правилно. Бяха на пода и не знаех какво да правя с тях.
Точно щях да й отговоря, че ще ги предам на Мери, когато осъзнах значението на думите й.
— Искаш да кажеш, че са били на пода в моята зала, така ли?
— Да. Не го ли споменах по-рано? Там припадна доктор Либерман.
— Какво правеше в онази зала?
Бях приел за даденост, че Том е бил в своята зала, когато е получил инфаркта.
— Не знам. Има ли някакво значение? — разтревожи се тя.
Казах й, че няма, за да я успокоя, но всъщност бях доста озадачен. Том възстановяваше скелета на Тери Лумис. Защо е прекъснал работата си и е отишъл да провери нещо при ексхумирания труп?
Въпросът продължи да се върти натрапчиво в главата ми, докато носехме черепа и останалите кости от гробището за рентгенови снимки, но измина цял час преди да намеря време за него. Оставих Самър да започне с почистването на останките и отидох да видя къде точно е припаднал Том.
Залата изглеждаше точно така, както я бях оставил. Единствено черепът и големите кости бяха подредени върху масата, останалите все още бяха в пластмасови кутии и очакваха реда си. Останах известно време в залата, опитвайки се да разбера дали нещо е било преместено или променено. Не открих нищо.
Отидох до шкафа, където Самър беше оставила очилата и телефона на Том. Очилата изглеждаха едновременно познати и тъжни без собственика си. Или може би им приписвах собствените си чувства.
Пуснах ги в джоба на ризата си и се канех да прибера и телефона, когато ми дойде една идея. Задържах за момент телефона, чудейки се дали с това, което възнамерявах да направя, не нарушавам личното пространство на Том.
Зависи какво ще намериш.
Телефонът стоеше там от снощи, но батерията му все още не бе изтощена. Не ми отне много време да открия входящите разговори. Последният бе от 22:03 часа предишната вечер, точно както беше казала Самър.
Това беше часът, в който Том бе получил инфаркт.
Казах си, че може да е чисто съвпадение и между двете събития да няма никаква връзка. Имаше само един начин да разбера.
Кодът беше на Ноксвил, значи позвъняването е било направено от стационарен телефон. Вкарах номера в собствения си телефон. И без това се чувствах виновен, така че не исках да използвам телефона на Том. Колебаех се. Пробвай и виж какво ще стане. И без това стигна прекалено далече.
Набрах номера.
Последва мълчание, след това телефонът даде заето.
Малко разочарован, затворих телефона и изчаках малко, преди отново да набера номера. Този път даваше свободно. Пулсът ми се ускори в очакване някой да отговори.
Но това не стана. Телефонът продължи да звъни, давайки същия сигнал. Накрая се отказах и затворих.
Имаше безброй причини телефонът да дава заето, а в следващия момент — свободно. Човекът можеше да е излязъл или да е решил да не отговаря на непознат номер. Нямаше смисъл да разсъждавам повече по въпроса.