И въпреки това, докато отивах към другата зала, знаех, че няма да намеря мир, докато не разбера.
През останалата част от деня бях прекалено зает, така че изобщо не се сетих да набера номера отново. Останките от „Стийпъл Хил“ трябваше да бъдат почистени, но това бе относително проста работа. Мършоядите и насекомите бяха премахнали всички меки тъкани, така че сега трябваше само да ги поставя в разтвор за обезмасляване.
Точно ги бях накиснал във ваните, когато донесоха медицинските картони на Ноа Харпър и Уилис Декстър. Знаех, че Гарднър ще иска потвърждение на самоличността им колкото е възможно по-скоро, затова веднага се заех със задачата и оставих Самър да почисти и подсуши другите кости.
От двата случая този на Декстър се оказа по-лесен. На рентгеновите снимки, направени на черепа тази сутрин, се виждаха счупвания, идентични на снимките, направени след смъртта на механика. Оказа се точно така, както предполагахме — Уилис Декстър не беше убиецът и сега имахме неоспорими доказателства за това. Той бе загинал в автомобилна катастрофа преди шест месеца.
Оставаше въпросът чие тяло е било погребано в гроба му.
Почти нямаше съмнение, че е било това на Ноа Харпър, но съвпадението по възраст и расова принадлежност не бе доказателство. За разлика от случая на Декстър тук не разполагахме с рентгенови снимки, направени след смъртта, нито със стоматологичния му картон. И макар че износените стави на бедрата и глезените обясняваха характерното му накуцване, в медицинския му картон нямаше рентгенови снимки, които да потвърдят това. Очевидно здравната осигуровка и стоматологичното обслужване са били лукс, който дребният мошеник не е могъл да си позволи.
В крайна сметка идентифицирахме трупа на Харпър по счупванията на бедрената и раменната кост, получени още в детска възраст. Макар че скелетът на възрастния мъж много се беше променил, на рентгеновите снимки белезите от зарастванията ясно личаха по костите.
Когато най-после привърших с идентифицирането на останките, вече беше късно вечерта. Самър си беше тръгнала преди няколко часа, а Пол се бе обадил, за да каже, че съветът се е проточил прекалено дълго и няма да може да се отбие в моргата. Правилно бе определил приоритетите си — да се прибере при бременната си жена, вместо да работи до късно. Разумен човек.
Искаше ми се да продължа да работя, но денят беше изтощителен както физически, така и емоционално. Освен това не бях хапвал нищо от закуска. Колкото и да ми се искаше да наваксам загубеното време, нямаше да постигна нищо, ако ми прилошееше от глад.
Преоблякох се и позвъних на Мери, за да попитам как е Том. Телефонът й бе изключен, което най-вероятно означаваше, че още е при него. Обадих се в интензивното отделение и една любезна сестра ми каза, че състоянието му е стабилно, което означаваше, че промяна няма. Точно се канех да прибера телефона си, когато се сетих за номера, който по-рано бях взел от апарата на Том.
Съвсем бях забравил за него. Набрах го, докато излизах от моргата, като междувременно казах довиждане на възрастния мъж, който дежуреше на пропуска.
Номерът даваше заето.
Това поне показваше, че човекът си е вкъщи. Бутнах тежката стъклена врата и излязох. Над болничните сгради се спускаше здрач и вечерта блестеше меко в леки златисти тонове. Избрах отново номера и забавих крачка в очакване някой да отговори. Хайде, вдигни слушалката.
Никой не отговори. Ядосах се и затворих, но точно тогава до мен достигна звук, който приличаше на далечно ехо.
Наблизо звънеше телефон.
Звънът спря, преди да успея да определя точно откъде идваше. Изчаках, но единственото, което се чуваше, беше песента на птиците и далечният грохот на трафика. Съзнавах, че реагирах прекалено емоционално, защото можеше да става дума за чисто съвпадение, но въпреки това отново набрах номера.
Вечерната тишина бе нарушена от телефонен звън.
На около трийсетина метра, полускрит в храстите, имаше уличен телефон. В момента никой не говореше по него. Не можах да повярвам на щастливата случайност и затворих мобилния си. Звънът спря.
Отправих се натам и пак набрах номера. Уличният телефон отново започна да звъни. Звукът стана по-силен, когато наближих, като леко изоставаше от сигнала, който чувах в мобилния си телефон. Този път застанах само на няколко метра и едва тогава прекъснах връзката.
Настъпи тишина.
Телефонът бе в открита кабина, която приличаше на мидена черупка. Около него растяха храсти, чиито клони почти напълно го скриваха. Сега разбрах защо е давал ту заето, ту свободно. Уличните телефони край болниците все още се използваха, защото посетителите звъняха на близките си или си поръчваха такси. Въпреки това никой не би вдигнал слушалката, ако телефонът звъннеше.