Приближих се до апарата, без да го докосвам. Без съмнение предишната вечер някой бе използвал този телефон, за да се обади на Том, но нямах никаква представа защо. Погледнах към пътеката, по която току-що бях дошъл, и разбрах. През провисналите клони на храстите се виждаше идеално входът на моргата.
Както и всеки, който излиза оттам.
15
— Значи, според вас снощи убиецът се е обадил на доктор Либерман.
Гласът на Джейкъбсън беше абсолютно безизразен, така че не можех да разбера какво е мнението й по въпроса.
— Да, мисля, че е доста вероятно.
Намирахме се в ресторанта на хотела, пред мен стоеше чинията с недовършената ми вечеря. Позвъних на Гарднър от болницата, след като взех номера му от телефона на Том. Очаквах да не приеме думите ми твърде сериозно, затова предварително бях подготвил аргументите си. Не бях предположил обаче, че няма да си вдигне телефона и ще се наложи да оставя съобщение на гласовата му поща.
Не исках да навлизам в подробности, затова казах само, че според мен убиецът е звънял на Том, и помолих Гарднър да ми се обади. Предположих, че агентът ще поиска сам да огледа уличния телефон, а може би и да го провери за пръстови отпечатъци. Това обаче едва ли щеше да му е от полза, защото през последните двайсет и четири часа сигурно са го ползвали доста хора.
Нямаше никакъв смисъл да стоя там и да чакам, докато Гарднър получи съобщението ми и реши да се обади. Почувствах се доста глупаво, качих се в колата и се прибрах в хотела.
Мина почти час, преди някой да ме потърси. Точно си бях поръчал вечеря, когато телефонът ми иззвъня, но вместо Гарднър чух гласа на Джейкъбсън. Поиска да й дам номера, който бях взел от телефона на Том, и ме помоли да изчакам. Предполагам, че в това време предаваше информацията на Гарднър. След малко се обади отново и каза, че ще дойде при мен до половин час.
След по-малко от трийсет минути я видях да влиза в ресторанта. Бутнах чинията си настрана — апетитът ми изведнъж бе изчезнал. Този път Джейкъбсън носеше черен костюм с тясна пола, която леко се надигаше при всяка нейна крачка. Спокойно можеше да мине за амбициозна млада бизнес дама, ако не беше пистолетът, който зърнах под сакото й, докато сядаше на масата. Не ми обясни защо Гарднър не отговори на съобщението ми, нито защо самият той не дойде, но аз се досещах за причината.
Тя отказа да яде или пие каквото и да било и ме изслуша мълчаливо, докато й разказвах в подробности за телефонното обаждане, което Том бе получил снощи.
В този момент ми се искаше да не се бях захващал с всичко това.
— Мобилният телефон на доктор Либерман у вас ли е? — попита тя.
Извадих телефона от джоба на сакото си и й го подадох. Бях го сложил там в последния момент, преди да изляза от стаята. Просто за всеки случай.
— Има ли някакви новини за Ървинг? — поинтересувах се аз, докато Джейкъбсън преглеждаше входящите разговори на Том.
— Все още не.
Явно това бе цялата информация, на която можех да се надявам. Тя записа номера в своя телефон и остави този на Том настрана.
— Какво ви подтикна да проверите разговорите на доктор Либерман?
— Любопитно ми беше кой го е търсил. Чудех се дали обаждането няма връзка с инфаркта.
— Не ви ли хрумна, че така нарушавате личното му пространство? — Изражението й бе все така непроницаемо.
— Разбира се, че ми хрумна, но реших, че Том не би имал нищо против предвид обстоятелствата.
— И въпреки това, не си направихте труда първо да попитате някого?
— Кого например? Жена му, която не се отделя от болничното му легло?
— Ами например Дан Гарднър.
— Да, бе. Нали така високо цени мнението ми…
Тя се усмихна неочаквано и това като че ли я изненада не по-малко от мен. Усмивката озари лицето й и я превърна от ледена красавица в момиче от корицата на списание. След това усмивката изчезна, а на мен ми се искаше да се бе задържала още малко.
— Това е само предположение — заяви тя с предишната си професионална дистанцираност или може би малко посмекчена. — Всеки би могъл да му позвъни.
— От уличен телефон точно пред моргата? И то по това време на нощта?