— Моето състояние?
— Раняването ви — поправи се тя и наклони глава в очакване на отговора ми. — Едва ли сте очаквали, че няма да ви проучим.
Ръката ми с кафената чаша беше застинала във въздуха. Оставих я внимателно на масата.
— Не съм мислил по този въпрос. А що се отнася до алкохола, бях наръган с нож. Не съм бременен.
Сивите й очи ме изгледаха изпитателно.
— Неприятно ли ви е да говорите за това?
— Има и по-приятни теми за разговор.
— След инцидента потърсихте ли помощ от психотерапевт?
— Не, и не възнамерявам да търся.
Тя вдигна вежди.
— Извинявайте, забравих, че не вярвате на психолозите.
— Не че не им вярвам, просто смятам, че невинаги най-добрият начин да се справиш с нещо е като говориш за него.
— По-добре е да стискате зъби, така ли?
Не отговорих нищо, само я изгледах. Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми.
— Жената, която ви е нападнала, не е била заловена, нали? — попита тя след малко.
— Да.
— Това притеснява ли ви? Смятате ли, че може да ви нападне отново?
— Старая се да не оставям мисълта за това да ме обсеби.
— Но не ви се удава, нали?
Усетих, че ръцете ми са свити в юмруци под масата. Разтворих ги, бяха потни.
— Защо искате да знаете?
— Просто съм любопитна.
Вперихме очи един в друг. По неизвестна за мен причина ме обзе спокойствие, сякаш бях преминал отвъд нещо.
— Защо ме разпитвате?
Тя отмести поглед.
— Аз само…
— Гарднър ли ви накара?
Не знам как ми хрумна да й задам този въпрос, но когато тя отмести поглед, макар и за миг, разбрах, че съм познал.
— Защо, за бога, е всичко това? На тест ли ме подлагате?
— Разбира се, че не — отвърна тя, но думите й не прозвучаха никак убедително.
Сега беше неин ред да отбегне погледа ми.
— Дан Гарднър искаше да проверя психическото ви състояние, това е всичко.
— Психическото ми състояние! — засмях се аз невярващо. — Бях наръган, разделих се с приятелката си, един от най-добрите ми приятели лежи в болница и всички тук ме смятат за некомпетентен. Психическото ми състояние е чудесно, благодаря.
По бузите на Джейкъбсън избиха две големи червени петна.
— Моля да ме извините, ако съм ви обидила.
— Не съм обиден, просто… — и аз самият не знаех какво точно изпитвам в момента. — Между другото, къде е Гарднър? Защо не е тук?
— В момента е зает.
Не знам какво ме подразни повече — фактът, че според него психическото ми състояние се нуждае от оценка, или това, че не е счел за необходимо да го оцени той самият.
— Защо подхванахте тази тема сега? Работата почти приключи.
Червенината по бузите на Джейкъбсън избледня. Тя се загледа замислено в кафето си, като разсеяно движеше пръст по ръба на чашата.
— Има ново развитие в „Стийпъл Хил“ — каза тя.
Изчаках да продължи. Тя ме погледна със сивите си очи.
— Йорк е изчезнал.
16
Къщата на Йорк имаше сюрреалистичен вид и напомняше на филмов декор. Лампите във всички стаи бяха запалени, отпред бяха паркирани няколко коли на Бюрото за разследване. Къщата се намираше на територията на „Стийпъл Хил“, но бе доста отдалечена от гробището, скрита зад един хълм, покрит с борова гора. Също като Дома на покойника, и тази постройка представляваше едноетажен правоъгълник от бетон и стъкло, твърде неуспешен опит да се пренесе калифорнийския модернизъм от 50-те години в дълбокия юг. Някога сградата може да е била впечатляваща, но сега, заобиколена от островърхите кули на боровите дървета, тя изглеждаше тъжна и западнала.
Към входната врата водеше пътека, покрита с неравни плочи, сред които растяха бурени. Полицейската лента, обграждаща къщата, й придаваше странен празничен вид, но тази илюзия бързо се стопяваше при вида на криминалистите, които я претърсваха, прилични на призраци в белите си гащеризони. В едната част на постройката, отвъд неокосената поляна, имаше алея, която водеше към гаража. Вратата му бе вдигната и вътре се виждаше изцапаният с масло под, но кола нямаше. Беше изчезнала заедно със собственика си.
По пътя насам Джейкъбсън ми разказа накратко какво мисли полицията.
— Не подозирахме Йорк в убийство, иначе отдавна да сме го арестували — каза тя, сякаш се защитаваше, защото се чувстваше лично отговорна за случилото се. — До голяма степен той отговаря на стандартния профил на сериен убиец — подходяща възраст, неженен, единак, а високото му самочувствие е характерен белег за човек, страдащ от нарцисизъм. Но няма полицейско досие, дори като младеж не е имал противообществени прояви. Нямаше нищо, за което да се хванем. Доказателствата са косвени, нищо не го свързва пряко с убийствата.