— Не знам, Кайл.
— Аха, добре — кимна той и се опита да прикрие разочарованието си. — Как е доктор Либерман?
Предполагах, че заради ранния час новината не се е разпространила, но се надявах да не ми зададе този въпрос. Не исках аз да я съобщя.
— Почина тази нощ.
Лицето на Кайл помръкна.
— Починал е? Съжалявам, не знаех…
— Нямаше откъде да знаеш.
Явно се чудеше какво да каже.
— Беше добър човек.
— Така е — съгласих се аз.
Бях чувал и по-лоши епитафии.
Докато вървях към залата за аутопсии, се опитвах да не мисля за нищо, исках да се съсредоточа върху работата си. Всичко наоколо обаче ми напомняше за Том. Минах покрай вратата на залата, в която бе работил, спрях за момент, после влязох.
Залата не бе по-различна от предишния ден. Скелетът на Тери Лумис, вече почти напълно възстановен, все още лежеше на алуминиевата маса. Беше като всяка друга зала, в нея нямаше и следа от присъствието на Том. Понечих да си тръгна и в този момент забелязах CD-плейъра на един от рафтовете и албумите с джаз, подредени до него. В този миг действителността се стовари върху мен.
Том беше мъртъв.
Стоях неподвижен и се опитвах да проумея факта, който с нищо не можех да променя. Излязох, оставих тежката врата да се затвори зад гърба ми и тръгнах по коридора към залата, където ме очакваха костите на дребния мошеник.
Вече трябваше да съм приключил с възстановяването и огледа на скелета на Ноа Харпър. Никой не бе виновен за забавянето, но задачата бе възложена на мен и отговорността за навременното й завършване бе изцяло моя. Бях твърдо решен да приключа днес, дори и да трябва да стоя тук цяла нощ.
Освен това така нямаше да мисля за смъртта на Том.
Черепът и големите кости бяха подредени върху масата според естественото им разположение в тялото, но останалите бяха само най-грубо сортирани. Възнамерявах да се захвана с възстановяването на гръбначния стълб, което бе най-сложната част от процеса. Най-общо казано, гръбначният стълб представлява съчленена предпазна обвивка, в чийто център се намира гръбначният мозък. Той е прекрасен пример за изобретателността на природата, истински шедьовър на биологичното инженерство.
Но в момента изобщо не бях в настроение да се възхищавам на това чудо на природата. Започнах с шийните прешлени, като внимателно ги напасвах един в друг.
Не успях да свърша много работа.
Шийните прешлени, които изграждат врата, са по-малки в сравнение с гръдните и поясните. Те са общо седем, като първият се намира най-близо до черепа. Всеки един от тях се съчленява прецизно с прешлена над и под него. Бързо и лесно наместих първите пет, но не можах да открия шестия.
Хайде, Хънтър, съсредоточи се. Започнах ядосано да проверявам отново всички останали прешлени. Единственият шиен прешлен, който намерих, не съвпадаше нито по размер, нито по форма. Беше ясно, че това е седмият, а не шестият.
Един прешлен липсваше.
Това просто не беше възможно. Въпреки напредналата фаза на разложение, когато ексхумирахме трупа на Ноа Харпър, той бе съвсем цял. Със сигурност щяхме да забележим, ако някой от шийните прешлени липсваше.
Къде беше?
Бях необичайно уверен какво ще намеря под микроскопа на работната маса. Изобщо не се изненадах, когато видях прешлена на стъклото под лещата. Трябваше да се сетя по-рано. Чудех се какво бе правил Том тук, точно преди да получи инфаркта.
Сега вече знаех.
Погледнах през окуляра, но образът бе размазан. Настроих фокуса и очертанията на прешлена станаха ясни. Беше съвсем леко набразден и заострен и приличаше на корал. Под увеличителното стъкло порите по повърхността му изглеждаха като големи дупки.
Пукнатините, тънки като косъм, бяха придобили размерите на каньони.
Изправих се и взех бялото парче кост. Сега пукнатините почти не се забелязваха. Бяха две, по една на всяка от двете пластинки — тънките костни образувания, които свързват основното тяло на прешлена със значително по-нежните дъги.
Всичко започна да ми се изяснява. Оставих прешлена и се отправих към залата, където беше работил Том. Отидох директно при скелета на Тери Лумис, взех от масата шестия шиен прешлен и го огледах внимателно на светлината. Тук пукнатините бяха дори още по-незабележими в сравнение с онези по прешлена на другия скелет. И все пак такива имаше.
Значи това е било. Не изпитах никакво задоволство, напротив, обзе ме огромна тъга. Том беше направил откритието, не аз. Извадих телефона и се обадих на Пол.