А междувременно е снимал случващото се.
Опитах се да прогоня тези образи от съзнанието си.
— Йорк вероятно въобще не е съзнавал, че оставя видими веществени доказателства. Не е имало как да разбере, че пластинките на прешлените са счупени. А дори и да е забелязал порозовяването на зъбите, може да не е знаел какво означава то.
— Което ни връща към въпроса за кръвта в бунгалото — напомни Пол. — Лумис е бил удушен, което означава, че няма начин всичката да е била негова. Откъде, по дяволите, се е взела тогава?
— Може би това е още една от игричките на Йорк — предположих аз.
В крайна сметка ДНК анализът щеше да даде отговор на въпроса ни, но все ми се струваше, че няма да се наложи да чакаме толкова дълго.
Ако не се лъжех, щяхме да разкрием загадката много по-рано.
Пол остави прешлена на масата.
— Днес говорих с Гарднър. Не искаше да си го признае, но като че ли са взели теорията ти за Том на сериозно. С две думи, сега, когато Йорк вече не може да навреди на Том, не е изключено да посегне на някой друг, участващ в разследването.
Трябваше сам да се досетя за това, но по някаква причина тази мисъл не ми бе хрумнала. Съзнанието ми бе прекалено ангажирано със станалото с Том, затова не бях достигнал до това съвсем логично заключение.
— И какво смята да прави Гарднър?
Пол сви рамене.
— Не може да направи кой знае какво, освен да предупреди хората да бъдат внимателни. Няма как да постави охрана до всеки, а и няма достатъчно хора за това.
— Добре, считам, че вече съм предупреден.
Пол се усмихна, но усмивката му бе съвсем безрадостна.
— Положението става все по-добро, нали? Страхотна командировка ще изкараш.
Прав беше, но въпреки това бях доволен, че съм тук. За нищо на света не бих пропуснал шанса да работя с Том, независимо какво щеше да се случи оттук нататък.
— Притеснен ли си? — попитах го аз.
Пол прокара ръка по наболата си брада.
— Не толкова. Преди Йорк имаше предимството на изненадата, но вече не е така. Не казвам, че няма да бъда предпазлив, но няма да прекарам остатъка от живота си в очакване да ми се нахвърли някой психопат.
— След време ще свикнеш — успокоих го аз.
Той ме погледна стреснато и след това се разсмя.
— Да, сигурно си прав — каза той, после добави сериозно: — Виж, Дейвид, никой няма да те упрекне, ако решиш да се откажеш. Този проблем не е твой.
Знам, че ми мислеше доброто, но думите му ми подействаха като плесница.
— Все пак мисля, че вече е и мой.
Пол кимна, погледна часовника си и се намръщи.
— Извинявай, трябва да тръгвам. Имам още един проклет факултетен съвет. След ден-два нещата ще се поуспокоят, но сега се налага да съм на две места едновременно.
Вратата на залата се затвори зад него и усетих как тишината започва да ме потиска. Загледах се в почти напълно възстановения скелет, който лежеше на масата, и отново се сетих за Том.
Отърсих се от мислите си и се залових за работа.
Останах в моргата до по-късно, отколкото възнамерявах, отчасти за да наваксам загубеното време, но и защото никак не ми се искаше да прекарам вечерта сам в хотелската си стая. Докато работех, съзнанието ми беше заето и така успявах да не мисля за смъртта на Том.
Но това не бе единственото, което ме тревожеше. Откакто Пол си тръгна, се чувствах все по-потиснат. Сетивата ми бяха странно изострени. Освен типичната за моргата миризма на химикали усещах и някаква друга, органична, която силно ми напомняше на месарски тезгях. Белите плочки и металните повърхности блестяха на студената светлина на лампите. Но най-силно ме потискаше тишината. Долавях далечното бръмчене на някакъв генератор, в една от залите капеше вода от крана. Но освен тези шумове не се чуваше абсолютно нищо. Обикновено дори не забелязвах тишината, а сега тя ме обгръщаше отвсякъде.
Разбира се, много добре съзнавах какъв е проблемът. Преди Пол да го спомене, и през ум не ми беше минало, че Йорк може да се насочи към някой друг от разследването. Бях загрижен единствено за Том, а дори и след случилото се с Ървинг продължавах сляпо да вярвам, че никой друг не е застрашен. Беше прекалено наивно да мисля, че след смъртта на Том Йорк ще спре.
Просто щеше да смени мишената.
До този момент Пол не бе взел активно участие в разследването, но имаше и други, които биха задоволили амбициите на Йорк да похити някоя известна личност. Нямах толкова високо самочувствие, че да се смятам за възможна жертва. Въпреки това за пръв път от доста време усетих, че поставям ръка върху стомаха си и опипвам белега под дрехите си.