Беше студена и мазна и много, много по-тънка, от която да е кожена ръкавица.
Отдръпнах ужасено ръка и бързо се извърнах назад. Тъмният паркинг сякаш ми се присмиваше, защото наоколо нямаше абсолютно никой. Погледнах отново предмета върху стъклото, сърцето ми биеше като лудо. Не беше кожена ръкавица, вече със сигурност знаех това.
Бе човешка кожа.
18
Гарднър като същински криминалист внимателно повдигна чистачката и взе с пинсети парчето кожа. Двамата с Джейкъбсън бяха пристигнали преди двайсет минути, придружени от голям микробус, който представляваше мобилната криминологична лаборатория на Бюрото за разследване. Около колата бяха инсталирани прожектори, а районът бе ограден с полицейска лента.
— Не трябваше да я докосваш — каза Гарднър за пореден път.
— Нямаше да го направя, ако знаех какво е.
Гласът ми сигурно прозвуча доста раздразнено. Застанала близо до Гарднър, Джейкъбсън отмести поглед от криминалистите, които търсеха пръстови отпечатъци по колата. Тя ме погледна леко загрижено, но не каза нищо. Между очите й отново се появи малка бръчка.
Гарднър също мълчеше. В ръцете си държеше голям кафяв плик, който беше донесъл със себе си, но досега не бе споменал нищо за него. Наблюдаваше безизразно как единият от криминалистите внимателно поставя кожата в плик за веществени доказателства. Екипът ми бе напълно непознат. Зачудих се дали предишният в момента работеше някъде другаде или почиваше тази вечер. Не че имаше особено значение, но ми бе по-лесно да мисля за това, отколкото за последните събития и какво биха могли да означават те.
Криминалистът, който държеше внимателно плика, се приближи към нас и го вдигна, така че Гарднър да го огледа добре.
— Няма съмнение, че е човешка.
Знаех го и без да ми го каже. Кожата беше кафява и почти прозрачна. Сега се виждаше, че формата й е прекалено неправилна и не би могла да бъде ръкавица, но човек лесно можеше да се заблуди. Доста често бях виждал подобно нещо. Само не и върху предното стъкло на колата си.
— Това означава ли, че Йорк одира жертвите си? — попита Джейкъбсън.
Полагаше огромни усилия да изглежда спокойна, но и тя бе започнала да губи присъствие на духа.
— Мисля, че не — отвърнах аз. — Може ли? — Протегнах ръка към плика.
Криминалистът изчака, докато Гарднър кимна отсечено в знак на съгласие, и едва тогава ми го подаде.
Вдигнах плика срещу светлината. Кожата беше сцепена и скъсана на няколко места, най-вече в горната част, но въпреки това бе запазила формата на ръка. Беше мека и еластична, а по вътрешната страна на найлоновия плик се виждаха мазни петна.
— Не е била одрана — обясних аз. — Ако беше, щеше да е едно плоско парче. Тази е сцепена на няколко места, но, общо взето, е цяла. Мисля, че просто се е изхлузила от ръката.
Гарднър и криминалистът изобщо не се учудиха на думите ми, но по изражението на Джейкъбсън личеше, че не разбира.
— Изхлузила се е?
— Няколко дни след смъртта кожата сама започва да се отделя от тялото на мъртвия. Особено в крайните точки като скалпа и краката. И ръцете — продължих аз и й посочих плика. — Почти съм сигурен, че случаят е точно такъв.
Тя изостави обичайната си сдържаност и впери поглед в плика.
— Искате да кажете, че сама се е отделила от ръката на труп?
— Може и така да се каже — отвърнах аз и се обърнах към Гарднър, който ни наблюдаваше с кисело изражение на лицето.
— Съгласен ли сте с мен?
Той кимна.
— Добрата новина е, че е мека и еластична. Това ще ни спести труда да я киснем, преди да снемем пръстовите отпечатъци — каза Гарднър и погледна към мен.
Той вече бе направил връзката. Джейкъбсън обаче изглеждаше ужасена.
— Можете да свалите пръстови отпечатъци от това!
— Разбира се — отвърна криминалистът. — Обикновено кожата е суха и лесно се къса, така че първо трябва да се накисне във вода. След това я надяваш на ръката си като ръкавица и снемаш отпечатъците.
Той вдигна ръка и размърда пръсти, за да илюстрира думите си.
— Да не те задържаме повече, Декс — намеси се Гарднър.
Криминалистът свали ръка малко засрамен и се върна при колата.