— Не е нужно да си тръгнеш — промълви тихо той, впил очи в нейните. — Още не е късно да промениш решението си.
Сабрина си спомни затвореното лице на Морган и поклати глава. Тинтявата беше скрита между страниците на библията й.
— Не, татко, няма да го променя. Вече е много късно. — Тя отново скри лице на гърдите му. — Отведи ме у дома, татко. Просто ме отведи у дома.
Дворът беше пуст, когато Дугъл изнесе Сабрина на ледения студ. Енид вървеше зад него. Кръглото й лице беше цялото на петна, но тя изглеждаше спокойна. Алекс и д-р Монджой ги следваха с празни ръце. Единственото нещо, което щяха да отнесат със себе си, беше увитият в дебел вълнен плат меч на Камерънови. Сабрина беше помолила да вземе със себе си само библията и дрехите, които бяха на гърба й. Всичко останало трябваше да бъде раздадено на хората от клана Макдонъл, включително коледните подаръци от баща й: осолено месо, топове кариран плат и дървени играчки за децата. Дори сърдитите възражения на Дугъл не я убедиха да вземе поне собствения си подарък за Морган — нещо много особено, което трябваше да го топли през дългите зимни нощи, докато си намереше нова жена.
Докато оглеждаше пустия двор със замъглени от сълзи очи. Сабрина бе обзета от нов прилив на тъга. Знаеше, че не заслужава нещо по-добро, но въпреки това я заболя, че Морган не слезе да се сбогува с жена си като цивилизован човек. Тя се притисна към баща си и той покри лицето й с качулката.
Един от слугите отвори вратичката. Подпомаган от Алекс и Брайън, Дугъл настани Сабрина на седалката и седна до нея. Енид и докторът заеха места насреща им. Луксът в каретата беше като подигравка за Сабрина. Меките, тапицирани с кадифе седалки и завеските, обточени с ресни, бяха много по-разкошни от стаите в Макдонъл Касъл. Тази карета беше струвала повече злато, отколкото Макдонълови бяха виждали през целия си живот.
Вкопчила пръсти в маншона си, Сабрина се взираше право пред себе си. Ала когато баща й понечи да спусне завесите, тя го спря. Той я погледна учудено, но не каза нищо. Каретата потегли. Брайън и Алекс яздеха напред.
— Проклет да съм! — изохка смаяно Дугъл. Сабрина вдигна глава. Баща й ругаеше много рядко. Тя усети как каретата забави ход и спря. Наведе се през прозореца и най-после разбра защо дворът беше толкова пуст.
Макдонълови се бяха събрали да изпратят господарката си. Последният им поздрав беше точно според техния нрав. Строени от двете страни на пътя, те се изпъваха като войници, докато каретата минаваше покрай тях. Всички бяха облекли новите дрехи, с които ги беше пременила Сабрина.
Добре познатите лица минаваха пред очите й като в мъгла. Алуин й се усмихна окуражително, макар че по бузите й се стичаха сълзи. Децата бяха изтъркали лицата си и косите им бяха сресани. Фъргъс се взираше пред себе си със силно зачервено лице, а старата жена от кухнята беше вързала на главата си розово-червения й жартиер.
Раналд — и това беше най-тъжното от всичко, — стоеше малко настрана от близките си. Ръката му все още беше стегната във вече замърсената превръзка. Той претърси прозорчетата на каретата за Енид с необичайно смутено лице. Ала тя непримиримо се извърна настрана. Каретата стигна до пътя към равнината и Макдонъл Касъл остана зад гърба им.
Сабрина извади ръце от маншона си. Не можеше да си отиде така. Изненада всички със силата си, като свали прозорчето и се издаде навън. Качулката падна от главата й. Тя размаха смачканата си кърпичка и се засмя през сълзи, когато мъжете и жените нададоха оглушителни викове.
Едва сега, когато хвърли последен поглед към замъка, тя го видя. Морган стоеше на бойниците на кулата като статуя на древен шотландски крал на фона на оловносивото небе. Той стоеше абсолютно неподвижен, само косата му се развяваше от вятъра. Сабрина запечата образа му в паметта си, докато каретата направи рязък завой и замъкът изчезна от очите й.
Тя падна на възглавниците. Не усети как Енид милваше ръцете й, нито как баща й се опита да приглади косата й. В ушите й отекваха пронизителните звуци на гайдите, които се носеха от планината и се изливаха като балсам в нараненото й сърце.
Морган беше решил да остане завинаги на върха на кулата.
Студът не му пречеше. Всеки път, когато се разтреперваше, вадеше бутилка бренди от дървения сандък и отпиваше глътка. Тъстът му беше невероятен човек! Сигурно Дугъл беше предвидил брендито за коледния пудинг, но Морган предпочете да си го изпие сам. И аз ще се напоя като коледен пудинг, помисли си той и се изкиска. И всичко това заради безсърдечната дъщеря на Дугъл.