— Не — прошепна той, боейки се да разруши тишината. — Дъщеря ни никога не е живяла в това място.
Елизабет събра полите си и се запъти към близкия коридор с отвратено изражение. Подът беше осеян с птичи мръсотии и оглозгани кости. Когато в коридора отекнаха стъпки, Дугъл светкавично бутна жена си зад гърба си и извади пистолет.
От сянката прозвуча треперещ глас, следван от мъж с побеляло лице и вдигнати ръце.
— Не стреляйте, милорд. Не съм въоръжен.
Дугъл потисна безсилния си гняв и прибра пистолета в джоба си. Ако жена му узнаеше, че това беше Раналд циганинът, не се знаеше как щеше да реагира.
— Дошли сме да говорим с господаря ти.
Братовчедът на Морган пристъпваше смутено от крак на крак и почесваше рошавата си глава. Лицето му беше избеляло, сякаш от месеци не беше излизал на слънце. Едната му ръка висеше под странен ъгъл, като че още не беше зараснала, добре.
— Не мисля, че е разумно, сър. Той не е слизал от няколко дни. Виждам го само когато му нося ядене. — Той избегна погледа на Дугъл. — Или пиене.
Дугъл отговори с цялата арогантност, на която беше способен.
— След като рискувахме отново да попаднем в засада и изминахме дългия път от Камерън дотук по козите пътеки, които наричате пътища, няма да си отидем, преди да сме разговаряли с Морган Макдонъл.
Някога Раналд със сигурност щеше да се заинати. Но сега само вдигна рамене.
— Нека дамата почака в залата. Разположете се удобно. И не ме гледайте така злобно. Ще дойда отново и ще се погрижа за вас.
Дугъл хвърли въпросителен поглед към жена си, но Елизабет вече се усмихваше окуражително.
— Върви, скъпи, и направи, каквото трябва. Аз съм добре.
Когато Раналд го поведе по ронещите се стъпала и го остави сам пред вратата, зад която някога беше спалнята на Сабрина, Дугъл безмълвно се помоли да изпълни това, за което беше дошъл.
След като решителното му чукане остана без отговор, той натисна бравата и влезе.
Кълбото козина, сгушено пред огъня, се надигна и заръмжа, а в следващия момент се хвърли към влезлия. В първия момент Дугъл повярва, че си има работа с полудял плъх.
— Пъгсли, стой мирен! — Гневният рев разтърси гредите на тавана.
Малкото куче се скри под преобърнатата маса и подаде муцунка към госта. Дугъл огледа крачола на панталона си и въздъхна облекчено. Не беше ухапан.
— Велики боже. Малкият често изпадаше в лошо настроение и беше склонен към храносмилателни смущения, но никога не го бях виждал такъв.
Той загуби нишката, когато господарят на клана Макдонъл изникна от сянката и застана пред обления от светлина западен прозорец. Огромната фигура всеки път го караше да потреперва. Незнайно защо, той винаги очакваше да види отново онова жилесто, упорито момче, което някога бе дошло в дома му. Но от празните, блещукащи очи на този мъж беше изчезнало всичко момчешко.
Морган беше разсъблечен до кръста, вехтият тартан беше стегнат на хълбоците му. Гранитната брадичка беше небръсната, а под русите косми лицето му беше бледо и замръзнало в заплашителна гримаса. Кристалните очи бяха пронизани от червени венички. Дугъл потрепери при представата, че това призрачно видение обикаляше всяка нощ по коридорите на замъка.
Със слънцето в разбърканата грива Морган приличаше на паднал ангел, обгорен от пламъците на ада. Нощно същество, недокоснато от светлината, която го заобикаляше. Той се заклати към Дугъл и от устата му лъхна на уиски. Спря на крачка от тъста си, разкрачи се и скръсти ръце под гърдите си.
Дугъл се почувства зле. Беше сам с този пиян великан, изцяло зависим от настроенията му. Но трябваше да се справи. Заради Сабрина. За нея беше готов дори да продаде душата си на дявола, който очевидно беше обсебил Морган Макдонъл.
— Дойдох да поговорим за дъщеря ми.
— Какво става с нея? — В гласа на Морган нямаше чувство, той беше бездушен като погледа. — Да не би състоянието й да се е влошило? Или е умряла? А може би ми носиш документите за развода, за да сложа кръст вместо името си?
Морган произнесе всички тези възможности с еднакво равнодушие и Дугъл се ядоса.
— Няма да има развод. Аз поисках анулиране.
Морган наклони глава и в очите му светна нещо като ирония.
— Колко си сръчен. Вие, Камерънови, винаги сте познавали законите. И какво каза на магистратите? Че никога не съм докосвал изисканата ти дъщеря с мръсните си ръце? — Той вдигна едната си вежда и още повече заприлича на дявол. — Обаче аз го правех. И на нея й харесваше.
Дугъл стисна ръце в юмруци и си спомни колко пъти му се беше налагало да понася пияния Ангъс. Но сега не можеше да мисли за друго, освен за мисията си. Ако се наложеше, щеше да падне на колене пред това пияно чудовище.