Крехката сребърна лъжица беше най-неподходящият прибор за ядене на супа. Едва преглътнал два пъти, лошото момиче отново се появи и му взе чинията. Стомахът му се сви от глад.
Появи се табла с агнешко, печени картофи и хляб с масло. Решен най-сетне да се нахрани, Морган извади камата от колана на ушитите си по мярка бричове и се насочи към таблата.
Елизабет сложи ръка пред хляба.
— По време на ядене забрави за камата, Морган. Колко пъти трябва да ти го кажа, за да го запомниш?
Лицето му почервеня предателски.
— Не съм гладен — промърмори той и стана от масата.
Когато се обърна да си върви, тъща му протегна лебедовата си шия, която често му се искаше да пречупи със силните си ръце. Морган се обърна и я удостои с кратък поклон, който му донесе признателно кимване.
След като братовчед му излезе, Раналд каза важно:
— Радвам се, че не е гладен, защото аз умирам от глад. — Той сложи голяма порция месо в чинията си и продължи: — Не знам защо гледаше така мрачно. Според мен напредва много бързо. Обзалагам се, че ще стане съвършеният джентълмен.
Минаха две седмици, докато Морган откри у себе си изискан талант, с който със сигурност щеше да бъде забелязан. Без да обръща внимание на бледия господин, който седеше пред него на чембалото, той склони глава и изслуша със затаен дъх ангелския Бахов менует, изпълнен с голямо майсторство. Ръката му пое крехката десница на Елизабет и двамата се завъртяха по свободната повърхност в средата на музикалния салон.
Вродената елегантност на движенията му помогна, пък и сложните стъпки на менуета не се различаваха кой знае колко от онези, които му бяха необходими в двубой с меч или за избягване на куршуми.
Докато телата им леко се докосваха, Морган затвори очи и вдъхна дълбоко аромата на рози, който струеше от фризираната й коса. Споменът за страстни нощи го улучи дълбоко в слабините, ала когато отново отвори очи, не видя гарвановочерни къдрици и сапфирено-сини очи, а кестенява коса със сребърни нишки и съчувстващ зелен поглед. Той се спъна, но безупречните танцови стъпки на Елизабет веднага го върнаха в ритъм.
Двамата се разделиха. Морган вдигна внимателно ръката й, докато тя се въртеше с шумолящи копринени поли.
— Дугъл уреди в Лондон да имаш на разположение секретар — каза тя.
— Сабрина искаше да ме научи да чета и пиша, но винаги си намирахме друга работа й… — Морган замлъкна стреснато, осъзнал с кого говореше, и я погледна виновно.
На устните й цъфтеше многозначителна усмивка.
— Мога да си представя…
Двамата се срещнаха отново в средата на танцовата площадка. Когато ръката му се сключи около стегнатата в корсет талия, Морган се усмихна. Изпитваше необичайна радост, че можеше да докосва жена по този начин, да я ухажва с вродената си грация.
— Горя от нетърпение да направя същото със Сабрина — промълви той и изведнъж пое остро дъх. Досега не бе помислил, че никога няма да може да танцува менует със Сабрина. Двамата с нея никога нямаше да опознаят изкусителното единство от движение и музика. Обзет от чувство за вина и болка, той спря да танцува.
Музиката млъкна. Елизабет хвърли гневен поглед към чембалиста и той засвири отново, устремил поглед към нотите.
Тя се олюля грациозно и се озова отново в ръцете на Морган.
— Последното, от което има нужда дъщеря ми, е съжаление.
Той се поколеба и след малко кимна. Когато менуетът свърши, Елизабет направи грациозен реверанс. Морган се поклони и вдигна ръката й към устните си.
Тя го погледна одобрително и каза:
— Майка ти би се гордяла, ако можеше да види какъв син е родила.
Морган целуна меката й ръка.
— Това ми харесва, милейди. Много ми се иска да го вярвам.
— Кой би помислил, че ще позволиш на една Камерън да доближи нож до шията ти? Баща ти сигурно се обръща в гроба. — Раналд се оригна шумно и хвърли в устата си шепа стафиди.
— Заслужава си го — изръмжа Морган. — Старият негодник също носи вина за онова, което става днес.
Ледената стомана на бръснача заобиколи адамовата ябълка и се насочи към брадичката. Морган се постара да остане напълно неподвижен и се остави в хладните, умели ръце на Елизабет. От нея щеше да излезе добър хирург, каза си с уважение той. Или атентатор.
Всъщност двете с Ев имаха много повече общи неща, отколкото му се искаше да признае. Само че Елизабет беше прекарала живота си в уюта на богат дом редом с любящ съпруг и послушни деца, докато Ев постоянно трябваше да се бори с неодобрението на хората от клана и безчувствеността на баща му. При мисълта за жената, която беше осъдил на вечно заточение, очите му потъмняха. Тя беше част от живота му и липсата й му причиняваше болка почти колкото коварството й.