Той преодоля порива да избяга. Никой не биваше да каже, че Морган Макдонъл е страхливец, особено че се е уплашил от една крехка жена. Когато застана пред олтара, Сабрина го изгледа с див гняв и това го обърка, но само за миг, докато разбра, че изражението на лицето й отразяваше неговото. Тя бе обвита в облак от синя коприна с цвета на небето над степта в ясен пролетен ден.
Свещеникът им нареди да коленичат. Морган остана прав. Макдонълови не се прекланяха пред никого, дори пред божия служител. Сабрина подви колене, но щом разбра, че Морган няма намерение да се подчини, също остана права. Двамата се погледнаха втренчено. Никой не искаше да се подчини пръв. Свещеникът вдигна очи към небето, за да измоли подкрепа.
Дугъл сложи тежките си ръце върху раменете им и ги натисна надолу.
— Бихте ли си подали ръка? Моля ви — прошепна почти плахо свещеникът.
Морган беше прекарал половината от живота си да държи това момиче на разстояние от себе си. Пуснатата коса скриваше израза на лицето й, когато взе ръцете й в своите. Тя носеше венец от есенни цветя и замайващият им аромат смути сетивата му.
Докато свещеникът говореше ли, говореше, Морган изучаваше ръцете на Сабрина. Те лежаха хладни и гладки върху загрубялата му кожа, толкова крехки, че се боеше да не ги счупи с несръчните си пръсти. Пред вътрешния му взор изникна неканен образ — същите тези ръце се плъзгаха като меки пеперудени крилца върху горещата му плът, милваха го и го възбуждаха.
Сабрина произнесе своята клетва с ясен акцент и безстрастно. Когато пълните й устни се опънаха до болка, Морган изпита разкаяние. Ако при първата им среща я бе приел с отворени обятия, ако беше изсушил детските сълзи и бе приел приятелски протегнатата ръка, този ден щеше да бъде ден на радост — както за Камерънови, така и за Макдонълови. Вместо това той беше направил всичко, за да предизвика омразата й. Ако се съдеше по израза на лицето й, беше постигнал пълен успех.
Но може би още не беше късно да я спечели. Може би нежността беше най-доброто му оръжие, защото тя бе последното, което Сабрина очакваше от него. Тъкмо се поздравяваше за блестящата идея, когато свещеникът го подкани да каже клетвата си.
Морган произнесе със запъване непознатите думи и изпита див ужас, когато свещеникът го помоли да скрепи клетвата с пръстен. Той нямаше пръстен!
— Дръж, момчето ми — пошепна Дугъл и пъхна в ръката му годежния пръстен на Камерън. — Сега е твой.
Златото падна тежко в шепата му. Морган се взря като замаян в пръстена, който според него беше символ на всичко, което мразеше. Прекрасен пръстен, голям и толкова ценен, че целият му клан можеше да се изхранва в продължение на година. Рубинът блестеше като капка кръв. Кръвта на Макдонълови, столетия наред проливана от Камерънови. Първият му импулс беше да запрати пръстена обратно в самодоволното лице на Дугъл Камерън.
Но Сабрина вече му подаваше изящното си пръстче. Обзе го дива жажда за притежание. Нежност или не, тази нощ щеше да се случи нещо, което ги обвързваше повече от всяка клетва и всяко парче злато — и този път щеше да се пролее кръвта на Камерън. По-грубо, отколкото искаше, той сложи пръстена на пръста й.
Двамата се изправиха и свещеникът му даде позволение да целуне булката.
Морган едва не се изсмя. Сабрина затвори очи и лицето й се разкриви от страх. Очевидно очакваше да бъде жигосана пред лицето на цялото си семейство като законна плячка на Макдонъл.
Морган реши да използва най-доброто си оръжие още тук и сега. Пренебрегвайки заплашителните погледи на братята й, той взе лицето на Сабрина между ръцете си и впи устни в нейните. Изненадани от неочакваната милувка, те се отвориха. Целувката му беше обещание за бъдещи любовни радости. Когато се отдели от нея и видя замаяността и учудването й, той се почувства превърнат като с магия от чудовище в прекрасен принц.
Подобно на красавицата от любимата приказка на мама Сабрина се събуди от омагьосания сън и се видя омъжена за огромен варварин, който миришеше на слънчева светлина и бор. Тя се вгледа замаяно в гостената игла, която държеше наметката му.
— Какво ти е, момиче? — попита шепнешком той. — Никога ли не си виждала шило?
— Това… човешка кост ли е? — попита тя и плъзна пръст по иглата.
Устните на Морган докоснаха косата й и се мушнаха зад ухото.
— Да. Беше на първата ми жена. Честно ти казвам. Ужасно любопитно същество. Вечно си пъхаше пръстчетата там, където не им беше мястото.
Сабрина се отдръпна, готова да извика, но видя веселите искри в очите му, и сведе глава. Не беше свикнала да носи толкова тежък пръстен и изпитваше болка.