— За него плачеш, но за мен не. Проклета да си.
Но още докато я проклинаше, той хвана крайчето на плаща си и внимателно изтри сълзите й.
Глава 9
Сабрина беше благодарна на качулката, която я пазеше. Ако погледнеше наляво, виждаше мумията на Ангъс да се олюлява застрашително, завързана здраво за седлото на една кранта. Отдясно беше изложена на похотливите погледи на мъжете от клана Макдонъл. Затова беше втренчила поглед пред себе си и се взираше в тесния път, който се виеше нагоре към земите на Макдонъл. Като талисман срещу неумолимия мрак и желязното мълчание на Морган тя притискаше до гърдите си мирно дремещия Пъгсли.
Ледената мъгла, която се спускаше от върха на планината, се увиваше като змия около глезените й и неумолимо проникваше нагоре по тялото й. Тя се осмели да хвърли поглед наляво и изведнъж се зарадва, че мъртвият Ангъс беше откъм защитената от вятъра страна. Въпреки дребния му ръст някога го беше смятала за великан. Сега увитото в шотландски карета тяло изглеждаше абсолютно незначително. На седлото зад трупа се беше настанила добре познатата фигура със закрито лице, слугата, който се беше грижил за Ангъс по време на онзи злощастен пир.
Сякаш усетила любопитството й, мумията на Ангъс се изви настрана и я облъхна с враждебност, която Сабрина усети съвсем ясно през многото дрехи, които беше навлякла. За да се успокои, тя сведе поглед към ръцете на Морган, които стискаха юздите.
Чуваше се само възбуденото крякане на напъханите в сандъчета птици и тъжното мучене на кравите. В отчаяния си стремеж да сложи край на мълчанието тя изтърси първото, което й дойде на ума:
— Баща ми щеше да му уреди прилично погребение. Трябваше само да го попиташ.
— Никога не бих го погребал в земята на Камерън — отговори студено Морган.
— Не мисля, че щеше да го забележи. — Сабрина си припомни измъченото лице на баща си при сбогуването и попита тихо: — Липсва ли ти?
Последва хладно вдигане на раменете.
— Ако не бе паднал от ръката на Камерън, уискито скоро щеше да го довърши.
Знаейки, че е в малцинство, Сабрина се отказа да защитава честта на семейството си.
— Затова ли не пиеш алкохол?
— Уискито ме прави избухлив.
— Би било наистина позорно да развалиш добродушния си нрав — промърмори под нос Сабрина. Да разговаря с Морган беше все едно да приказва на някоя скала.
Един от Макдонълови, възседнал дръглив кон, изтълкува кратката размяна на думи като покана да се включи в разговора.
— Доста бледен ми изглеждаш, Морган. Тежка нощ, а?
— Обаче булката е с розови бузки — намеси се мъжът, който яздеше до него. — Какво ти е, момко? Да не би малката вещица да ти е изпила кръвта?
— С уста като нейната, готов съм да се обзаложа, не е била кръвта му, ами…
Заплашителният поглед на Морган беше достатъчен. Мъжът замлъкна насред изречението. Той сбута съседа си и двамата изостанаха от господаря на клана и съпругата му. Откъслеци от разговора им все пак стигнаха до ушите на Сабрина.
— Според мен получихме най-доброто обезщетение за смъртта на Ангъс. Въпреки това момчето постъпи глупаво. Аз на негово място бих предпочел да отведа в леглото си куцата стара Ев, вместо жена от рода Камерън.
Сабрина се приведе стреснато, когато покрай нея прелетя сянка и падна тежко върху нахалния Макдонъл. От гърлото й излезе дрезгав вик. Поках подскочи неспокойно, но Морган го укроти само с лек натиск на бедрата си. Животното спря и Сабрина проследи с разширени от изненада очи как слугата на Ангъс се нахвърли като звяр върху нещастния планинец.
Дълбокият, вибриращ от злоба глас изпрати студени тръпки по гърба й.
— Искаш ли куцата Ев да ти пререже гърлото, скъпи Фъргъс? Усетил ръждивото острие на камата, Фъргъс изохка уплашено.
— Не, не искам, моля те, Ев!
Острието се завъртя; по издадената адамова ябълка потече вадичка кръв.
— А искаш ли ти сам да се обезобразиш?
— Както кажеш — изхъхри Фъргъс.
Фигурата се изправи, свали качулката и разтърси дебелата сива плитка. Разтреперана, Сабрина погледна в две зашеметяващи сивозелени очи. Очите на жена. Но още по-шокираща беше неприкритата омраза, която отравяше погледа й. Според нея бедният Фъргъс беше само един жалък досадник, докато Сабрина заслужаваше дива омраза. Тя пъхна камата в колана си и се върна при коня, като силно куцаше с единия крак.
— Коя е тя? — пошепна изумено Сабрина.
— Моят ангел-хранител. — В гласа на Морган имаше гордост, но и мъка. — Ев е слугинята на баща ми. Живее у нас, откакто се помня. Макдонълови не понасят слабостта. Не търпят сакати. Ев била малко момиче, когато кланът решил да я изхвърли. Когато я подгонили с камъни, баща ми я взел под крилото си. Откакто умря, тя не е на себе си от мъка.