Една възрастна жена се разкиска и в устата й зейнаха черни дупки.
— Сигурно й слага възглавницата върху лицето, за да не я гледа, докато… Макар че и Камерънови са като всички жени, когато угаснат свещите.
Другите се засмяха. Алуин, която продължаваше да дъвче ябълката, присви очи и в погледа й блесна ревност.
— И аз съм готова да й нахлупя възглавницата на главата. Една Камерън по-малко, какво толкова! Даже ще се гордея с делото си.
Сок потече по брадичката й и къркоренето на стомаха издаде присъствието на Сабрина. Алуин погледна в посоката, от която дойдоха предателските звуци, и се нацупи предизвикателно. Ала вместо да посочи Сабрина, тя изпружи дългия си, добре оформен крак и разкри тънката кама, завързана под полата й. Отровният й глас буквално омагьоса Сабрина.
— Камеръновата курва може да е лейди, но моят Морган има нужда от жена, която не само получава, а и дава. Една лейди не знае как се общува с мъж. — Тя погледна Сабрина право в очите. — Той ще я разкъса на парченца.
Сабрина се оттегли в сянката на килера. Вече знаеше защо майка й толкова настойчиво я беше предупреждавала никога да не подслушва. В Макдонъл Касъл обаче това не беше въпрос толкова на добро поведение, а на оцеляване.
Тя се обърна и се втурна слепешком по следващия коридор. Ослепяла от сълзи, търсеше пътя си, опипвайки грапавите стени. Празнотата в сърцето й беше по-страшна от глада. Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност по пустите катакомби, когато последният коридор завърши с масивна каменна стена.
Задънена улица. Коридор към нищото. Такива бяха и чувствата й към Морган още от самото начало.
Блещукането в другия край на коридора привлече вниманието й и тя се устреми отново напред. През редица счупени прозорци нахлуваше вятър и развяваше изпокъсаните завеси и стенни килими, сякаш разкъсани от огромни лапи.
Сабрина се озова лице в лице със собственото си отражение в огромно огледало с потъмняла бронзова рамка. Главата й бе отделена от тялото, защото огледалото беше счупено. Хипнотизирана от чуждата жена пред себе си, тя бавно разпусна косите си и те нападаха около лицето й като тъмни облаци. Огледалото разкривяваше чертите й. Тя си припомни последните седмици от живота си и изпита чувството, че е попаднала в кошмар, в който всичко, в което беше вярвала досега, се е оказало само жестока илюзия.
Пръстите й потърсиха добре познатата извивка на веждите, правия нос, треперещата долна устна. Никога не се беше смятала за суетна. Не й се беше налагало. Красотата й, богатството на семейството и любовта на близките й бяха просто факти от живота, неоспорими като блестящите й черни коси или белоснежните равни зъби. Цял живот й бяха повтаряли, че е красива.
Ами ако я бяха лъгали? Ами ако й бяха казвали само онова, което й се искаше да чуе? Дали се бяха надсмивали зад гърба й или — още по-лошо — бяха я съжалявали? Само един-единствен човек беше останал студен пред красотата й.
Морган.
Отражението в огледалото се замъгли. Тъмната коса и сините очи се превърнаха в скъпото бащино лице. Изражението му беше мрачно и угрижено като в момента, когато тя отказа да го целуне за сбогом.
— О, татко, защо ми причини това? — пошепна Сабрина.
Още докато го укоряваше, тя притисна ръце към огледалото, търсейки скъпата на ръцете й топлина на лицето му. Ала намери само студеното, измамно стъкло.
Понякога Морган си мислеше, че Поках е единствената свобода, която някога е вкусвал. Конят търсеше пътя си между папратите и беше кротък като агънце. Само на гърба на Поках Морган можеше да избяга от постоянните изисквания, охканията и крясъците на хората от клана си.
Беше на шестнадесет години, когато изтръгна жребеца от пияния син на един богат земевладелец, който щеше да го пребие от бой. След като нашиба негодника с камшика си, сплашеният хлапак с готовност се съгласи да му преотстъпи коня си. След това момъкът спаси гордостта си, като разтръби навсякъде, че „един от онези крадливи Макдонълови“ му е откраднал коня. Ядосаният земевладелец заповяда да обесят първия Макдонъл, заловен да бракониерства в земите му — едно дванадесетгодишно момче.
Поках още носеше белезите, причинени от пияния му господар, външни, но и вътрешни, ако се съдеше по раздразнителния му нрав. Понякога Морган го наричаше свой брат по дух.