А през пролетта щяха да ги изкарат на пасищата — първият знак за новата надежда на клана Макдонъл.
Никога не си беше представял, че овцете са толкова объркани същества. Едва успял да хване едната, следващата хукваше в противоположната посока.
Той смъкна наметката от раменете си и се разсъблече. Изтръпналите му мускули се възпротивиха, но той не им обърна внимание, потопи ръце в бъчвата със студена вода, напръска лицето си и приглади запотената си коса, докато водата се стичаше на вадички по гърдите му. Колкото и да беше изтощен, трябваше да се измие, преди да отиде в стаята на Сабрина. Хората, които не се осмеляваха да го погледнат в лицето, често пъти бяха съскали зад гърба му „този вонящ, мръсен Макдонъл“.
Докато бършеше лицето си, той отправи поглед към гредите на тавана. Представи си, че Сабрина го чакаше там горе, и удоволствието, което изпита, го обърка. Покоите й бяха станали приятно убежище след уморителните му опити да вкара мъжете от клана в правия път или поне да ги накара да изпълняват нарежданията му и да работят както трябва. Повечето от тях не бяха научени на земеделски труд и заспиваха, опрени на лопатите или коловете на оградата. Той се радваше не толкова на историите, които щеше да му разкаже Сабрина, а на сладката мелодия на гласа й. Не мислеше толкова за самата игра на шах, колкото за това, че умът му можеше да мери сили с нейната умна главица. Беше потърсил в покоите й мир и уединение, а вместо това се натъкна на предизвикателство, по-вълнуващо от пороя на битката.
Морган се изправи и изохка от острата болка в раменете. Може би Сабрина щеше да го разтрие с ароматно масло, за да разхлаби стегнатите мускули? Досега не му беше отказвала нищо. На лицето му изгря усмивка. Ако продължеше по този начин, щеше да й докаже, че един Макдонъл може да бъде много повече от кръвожадно животно. Тогава тя сама щеше да го помоли да стопли леглото й, не по задължение или от съчувствие, а защото щеше да го пожелае. И тогава вече нищо нямаше да му попречи да разтвори млечнобелите й бедра и да проникне в горещите й дълбини.
При тази мисъл слабините му натежаха и запулсираха в ритъма на радостно очакване. Той затвори очи и си позволи да се наслади на примамливата представа в цялата й сурова сила. Точно в този миг нечия ръка го прегърна изотзад. Мръсни, изпочупени нокти одраскаха голия корем. Другата ръка се плъзна под плаща му и затърси между бедрата.
— Алуин — изохка мъжът.
— Аз съм, Морган. Твоята сладка Алуин. — Гласът й подрезгавя от страст. — Виждам, че вече си готов. Но ти винаги си бил готов, нали, скъпи?
Морган отблъсна нахалните пръсти и се обърна. Веднага усети миризмата на друг мъж върху тялото й. Сякаш го поляха с ледена вода. Слабините му се вледениха.
Алуин вече вдигаше полите си, но Морган я спря.
— Онази вечер се изразих повече от ясно, момиче. Не ти позволявам да ме следиш по къщата и всеки път, щом ме намериш в някоя стая, да си сваляш гащите. Не е прилично. Аз имам жена.
— О, я престани, Морган! Много добре знаеш, че не нося гащи. — Подобна на грамадна светла планинска котка, тя го притисна към бъчвата и му поднесе пищните си гърди. — Имаме достатъчно време. Твоята скъпа женичка няма да ни попречи. Щом тя може да приема друг мъж в стаята си, ние също имаме право да се позабавляваме.
— Какъв друг мъж?
Заплашителният глас принуди Алуин да отстъпи.
— Аз си мислех, че знаеш. Ев ми каза, че той отишъл горе преди часове.
— Преди часове? — Пред очите на Морган падна червена мъгла. Ушите му забучаха.
Сега Алуин се уплаши истински. Тя също беше спала с други мъже, но Морган не се беше ядосвал. Откъде можеше да знае, че ще се вбеси така заради дребната си съпруга с маймунско лице?
Морган кипеше от гняв. Блъсна Алуин настрана, метна плаща на раменете си и се втурна към залата. В задименото помещение цареше гробна тишина. Велики боже! Нима всички бяха повярвали, че съпругата му му слагаше рога? Ами да, нали тя беше Камерън!
Мъжете от клана се взираха в огъня, клатеха питиетата в чашите си и се местеха неспокойно по пейките. Никой не погледна господаря си в очите. Единствено Ев, седнала между тях, вдигна подигравателно канчето си насреща му.
Морган забави крачките си, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си. Докато прекосяваше залата, усещаше в гърба си десетки пронизващи погледи.