Щом излезе, мъжете започнаха да сключват облози. Накрая се оформиха две вражески партии: едните твърдяха, че той ще удуши невярната си съпруга, докато другите бяха на мнение, че ще прониже черното й сърце с пистолетен куршум.
Глава 13
Морган излезе от залата и се втурна като бесен нагоре по стълбите. Вземайки по две стъпала наведнъж, той стигна най-сетне до покоите на жена си и спря като закован. Отвътре се чуваха нежни звуци на арфа, дълбок мъжки баритон и сладък женски сопран, съединени в толкова завладяваща мелодия, че биха разплакали и най-загрубелия воин.
…пееше мъжът.
А Сабрина му отговори:
Друг мъж пееше с жена му. Морган изобщо не забеляза, че за първи път не я наричаше „момиче“, „хлапенце“ или „проклетата Камерънова издънка“, а мислеше за нея като за своя съпруга. В гърдите му кипеше безпомощен гняв. Интимността на двата слети гласа беше по-свой начин унищожителна и го засегна по-дълбоко, отколкото ако ги беше сварил да се любят.
Морган блъсна вратата и застана на прага. Две изненадани двойки очи се устремиха към него. Стана му ясно, че изглеждаше като идиот — почти гол, с мокра коса и широко отворена уста.
Но не можеше другояче. Не можеше дори да затвори устата си, защото ангелският баритон принадлежеше на мъж с черна дяволска душа.
Фъргъс Макдонъл, който се беше настанил удобно на копринена възглавница в краката на Сабрина, се надигна с мъка и направи тромав поклон.
— Благодаря ви за чая, милейди. Длъжник съм ви.
Сабрина остави арфата.
— Аз трябва да благодаря, мистър Макдонъл. Вие ме научихте на прекрасни шотландски балади. Моят съпруг със сигурност ще ги оцени през дългите зимни вечери. Права ли съм, скъпи?
Мина цяла минута, докато Морган разбере, че се обръщаха към него.
— Какво?
Фъргъс спря в рамката на вратата и се намръщи укорително.
— Не говори с този тон на съпругата си, момче. Само свинете грухтят така. — Той уви плаща около раменете на господаря си. — Не е редно да се разхождаш полугол в присъствието на една лейди. Ангъс не те ли е научил на маниери?
Той потупа Морган бащински по рамото и излезе с горди крачки. Сабрина се разшета из стаята. Като си тананикаше, тя събра чашите и приборите. Очевидно не подозираше, че всички мъже, събрани в залата, очакваха с нетърпение пистолетния изстрел.
— Прекрасен човек е Фъргъс — заяви въодушевено тя и грижливо избърса каничката за сметана. — Зад глупавите му хвалби е скрито сърце на джентълмен.
Морган най-сетне затвори уста. Веднъж бе видял как Фъргъс отряза главата на нападнал го неприятел, докато спокойно гризеше агнешка кост.
— Истински поет, бих казал.
Нещо в гласа му накара Пъгсли да се скрие под леглото, докато накрая остана да се вижда само кранчето на опашката му. Морган тихо затвори вратата зад гърба си.
— Би ли ми обяснила как този благороден посетител се появи в спалнята ти?
Сабрина оглеждаше съсредоточено чашата, омазана от пръстите на Фъргъс.
— Какво има за обясняване? Поканих го да пием чай. За да ми се отблагодари, той ме научи да пея няколко великолепни балади. Знам, че английските песни на мама отдавна са ти омръзнали. — Морган се почеса смутено по носа. — Защото в тях твърде често се пее за победи над негодните шотландци — допълни невинно тя.
— Английски обичай ли е да се канят чужди мъже на чай? И то в спалнята?
— Нито английски, нито шотландски. Но аз не можех да го поканя в залата, за да… — Когато осъзна значението на въпроса му, тя загуби нишката. Каната се изплъзна от ръката й, удари се в ръба на масата и порцелановата роза, която украсяваше дръжката, се отчупи. Болка затъмни погледа й. — Нима намекваш, че съм…
— Нищо не намеквам, момиче. Но когато Алуин ми каза…
— Я виж ти. Алуин значи. — Монотонният, равнодушен глас беше в ярък контраст с гневните искри в очите й. — Ти вярваш на Алуин, така ли? Защо не, нали и тя е Макдонъл като теб. А аз съм само една коварна, хитра Камерън. И къде те намери твоята скъпа Алуин, за да отправи тези обвинения срещу мен?
Морган си припомни жадните пръсти на Алуин и изпита угризения на съвестта. Болката в очите на Сабрина нарасна. Проклинайки на ум бившата си любовница, той изрече тихо:
— Не съм я докоснал. Кълна ти се.
Сякаш не го беше чула, Сабрина се изсмя безрадостно.
— Трябваше да го очаквам. Защо да вярваш на мен, а не на нея? Нали ние, Камерънови, сме способни на всичко, за да постигнем целта си. Убиваме гости, които сме поканили на вечеря, тровим съпрузите си. Значи представата, че те мамя с един от хората ти под собствения ти покрив, не е толкова абсурдна.