Тя му обърна гръб. Цялата й крехка фигура излъчваше гняв. Морган одобрително кимна с глава. Сабрина бе успяла да обърне и гнева, и ревността срещу него. Никой мъж от клана не би посмял да вдигне глас срещу него с истински гняв. А това дяволско момиченце направи така, че всички да изглеждат като страхливци, а той самият като проклет идиот!
Той вдигна отчупената порцеланова роза. Защо не бе поспрял да помисли? Обвинението беше абсурдно. Винаги нахлуваше някъде, без да помисли за последствията, и грубостта му разрушаваше нещо скъпоценно и крехко — живота на майка му, розата на Белмонт, гордостта на Сабрина.
Той остави розата на масата и отиде при Сабрина. Застана толкова плътно пред нея, че усети върху гърдите си топлия й дъх. Сладкият й аромат го трогна повече, отколкото някога бяха успявали ръцете на Алуин. Тя беше свела глава и упорито отказваше да го погледне в очите.
— Предполагам, че няма да ми прочетеш обещаната история. Онази за смелото момиче на име Далила…
— Не тази вечер — отговори тихо тя.
— А не искаш ли да изиграем една партия шах? Заклевам се, че няма да преобърна дъската. Даже ако ти спечелиш.
Тя поклати глава.
Морган зарови пръсти в мократа си коса. Изпитваше искрено, дълбоко разкаяние. Падна тежко на най-близкия стол.
Сабрина беше твърдо решена да не отстъпи пред ласкателствата на съпруга си. Тъй като не можеше да му достави радост, тя реши да зарадва себе си. Седна в далечния ъгъл на стаята и засвири на арфата. Наклонила глава, запя меланхоличната балада, на която я беше научил Фъргъс.
Опитът й да пренебрегне присъствието на Морган се провали. Макар че беше абсолютно тих и неподвижен, той изпълваше цялата стая. Не можеше да не забелязва тази двуметрова планина от мускули. Даже да беше сляпа за чара му. А за нейно голямо съжаление тя отдавна се беше поддала на привлекателната му сила.
Тя хвърли бърз поглед към него и гласът й пресекна. Тъкмо пееше за любовните клетви на благородната млада дама пред неверния обожател. Копнеж изгори гърлото й. Морган бе затворил очи и протегнал мускулестите си крака. Плащът се беше вдигнал и разкриваше бронзовите, покрити с руси косъмчета крака. Сабрина погълна тази гледка като чаша студена вода в горещ летен ден.
Тя продължи да плъзга пръсти по струните на инструмента и изтъка нишките на стара английска мелодия, която майка й често свиреше в студените зимни нощи, когато в прозорците на музикалната стая се удряха ледени снежинки. Радваше се, че Морган се е отказал от вечната си бдителност. Виждаше как мускулите му се отпускаха и бръчките по челото се заглаждаха. Така й се искаше да очертае с пръсти строгата линия на брадичката му, изпълнена с нежност и уважение, както докосваше струните на арфата.
Морган се раздвижи.
— Прекрасна песен, Бет — промърмори сънено той.
Сабрина се вцепени. Очите на Морган се отвориха, но тя не видя в тях нищо освен замаяност. Разтърси глава. Може би само си беше въобразила, че е чула името на майка си.
Морган потърка челото си.
— Май съм задрямал. Най-добре да си легна, защото ще се наложи да викаш Фъргъс, за да ме отведе в стаята ми.
Той отиде до вратата и спря. Сабрина не смееше дори да диша. Отчаяно искаше той да си отиде, отчаяно искаше да остане сама и да се отдаде на съмненията, които тежаха като камъни в сърцето й.
Когато мълчанието стана непоносимо, тя се обърна към него и попита с треперещ глас:
— Какво чакаш още, за бога?
Той стоеше на прага като гръцка статуя, скръстил ръце пред широките си езически гърди.
— Целувката за лека нощ, естествено.
Сабрина за пореден път се учуди на самообладанието му. Тя опря ръце на хълбоците си и отговори като строга учителка:
— Очевидно не си научил правилата за цивилизовано общуване. Когато се е държал зле и е наранил нежните чувства на съпругата си, съпругът естествено няма да получи целувка за лека нощ.
В първия момент Морган я погледна неразбиращо. След това отиде при нея и я вдигна високо във въздуха. Завладя устата й, съедини езиците им, докато тялото й запулсира в ритъма на низките, тъмни инстинкти. Копринената мекота на устните му я накара да забрави предупреждението на Ев, прогони от сетивата й всичко с изключение на пламенното обещание в очите му. Почти всичко.
— Това е глупав обичай — обяви тържествено Морган, след като я пусна. — Лека нощ, хлапенце. — И предпазливо затвори вратата на спалнята.
— Лека нощ, Морган — пошепна след него Сабрина. — Вече не ми е чудно, че ме наричаш „хлапенце“. Сигурно си забравил името ми.