Пъгсли излезе изпод леглото.
Сабрина зави счупената кана с края на покривката, защото не понасяше да я гледа. Ами ако Ев беше права? Ами ако Морган бе същият като баща си? Сигурно през всичките тези години е бил безнадеждно влюбен в Елизабет. Тя прерови паметта си и си припомни момчешкото лице на Морган, изпълнено с желание, докато слушаше песните на майка й.
Сабрина притисна ръка към корема си, сякаш можеше да задуши тъпата болка. Иронията на случващото се не й убягваше. Докато тя, хлапачката, беше наблюдавала с възхищение младия Макдонъл, той тайно е обожавал Елизабет Камерън.
Тогава тя не намираше нищо лошо в поведението му. Всички обожаваха Елизабет. Тя беше сърцето на Камерън Мейнър. Сабрина винаги беше мечтала да стане като майка си.
Докато Морган й се подиграваше и я наричаше разглезено, суетно хлапе, тя мечтаеше да бъде очарователна, великодушна и изискана.
Чувството за дълг й повеляваше да потиска грубите страсти, които караха сърцето й да трепери. Седеше до прозореца с бродерия на коленете и следеше с копнеж Морган и братята си, които лудуваха в градината или препускаха с понитата си в долината. Заради майка си се бе съгласила да замине за Лондон и да се омъжи за изискан английски джентълмен, макар тайно в себе си да знаеше, че сърцето й винаги ще принадлежи на Шотландия. И на дивото, упорито момче, което го бе откраднало.
Сабрина беше най-крехката мамина роза.
Съвършената малка принцеса на татко.
А отскоро и възхитителното домашно кученце на Морган, което се отзоваваше на всяко подръпване на въжето.
Но не беше личност. Не беше жена и съпруга.
Докато Енид беше намерила смелост да се отърси от веригите на миналото, Сабрина беше паднала отново в стария капан. Даже се опита да омагьоса мъжете от клана, надявайки се, че след като спечели техните сърца, ще завладее и сърцето на водача им.
Сабрина опря ръце на масата и огледа стаята си с изпепеляващ поглед, в който не беше останала нито една детска илюзия. Тук нямаше нищо от Сабрина Камерън. Нищо не загатваше за нейния характер, за нейната същност. Всичко носеше елегантния почерк на Елизабет Камерън. Порцелановият сервиз за чай, изпратен в Камерън със специален кораб от Лондон по нейна поръчка. Фините восъчни свещи, които саморъчно беше сложила в багажа на дъщеря си. Снежнобелите чаршафи, избродирани грижливо от самата нея.
Всичко в стаята на Сабрина, включително кучето, беше принадлежало на Елизабет. Вероятно й принадлежеше и сърцето на съпруга й.
Сабрина обичаше майка си, обожаваше я, възхищаваше й се. Но не искаше да бъде втора Елизабет. Дори за Морган.
През всичките тези години Морган изпитваше перверзно удоволствие да разваля диадемата от плитки на челото й. Сега беше дошло време тя сама да се раздели с нея.
Пъгсли заръмжа одобрително, когато Сабрина извади фуркетите от косата си и разпусна тъмните кичури по раменете.
В нощи като тази Морган изпитваше отчаяно желание да се напие до забрава. Дори най-студената изворна вода не беше в състояние да угаси огъня, който бушуваше в слабините му. Изтощението му бе отлетяло още преди да целуне сладките устни на Сабрина. Сънят беше по-далече дори от спазмите на задоволството, за които копнееше зажаднялото му тяло.
В момент на слабост той си пожела да стане мъжът, за какъвто го смяташе Сабрина. Даже завидя на скандално известния си дядо Халбърт Грозния за душевната му бедност. Халбърт щеше да хвърли красавицата Камерън в подземието и да се забавлява с нея до насита.
Той изпъшка и изпи още една чаша студена вода. Беше отишъл в залата с надеждата да намери малко утеха сред хората от клана. С годините броят им беше намалял застрашително, а когато нападенията на Грант и Чишолм станаха още по-смели и кръвожадни, повечето бяха напуснали селата си и бяха потърсили защитата на старата крепост. Всички се хранеха заедно, а нощем лягаха да спят по пейките, увити в плащовете си, както бяха правили дедите им преди петстотин години.
Веселите звуци на флейтата и ритъмът на тамбурата бяха в унисон с неспокойното му сърце.
— Виж къде е онзи! — прозвуча предупредителен вик, когато един от мъжете получи силен удар и се плъзна по масата.
Морган сграбчи мъжа за плаща и го свали от масата, без дори да трепне, Фъргъс седеше на съседната пейка и милваше раменете и гърдите на седналото до него момиче с много по-голяма нежност, отколкото беше проявил преди няколко часа. Още един чай със Сабрина, и старият негодник щеше да им декламира Шекспир! Ев седеше на най-отдалечената маса с четирима Макдонълови, които бяха толкова далечни роднини на Морган, че дори не можеше да ги нарича братовчеди. Шепотът и скритите погледи го измъчваха, а загадъчната смърт на Ангъс беше един постоянен укор. Може би никога нямаше да разбере кой бе убил баща му — тази мисъл го вбесяваше.