Преди да е успяла да измисли някакво извинение, да произнесе молба или лъжа, Морган я обърна рязко и притисна гърба й в огледалото.
Святкащите му очи отново й напомниха за момчето, в което се беше влюбила.
— Какво ти стана, момиче? Да не се уплаши, че ще си открадна миг удоволствие? Защо се отдръпна от мен? Защото не понасяш мръсните пръсти на Макдонъл да се докосват до фината ти Камерънова кожа!
Сабрина се опита да скрие разголените си гърди.
— Морган, моля те…
— За какво ме молиш? Да не те омърсявам с недостойните си милувки? Или и ти правиш онова, в което Камерънови са такива майстори? Изправят пред нас нещо невероятно красиво и точно в момента, когато съберем смелост да посегнем към него, го отдръпват!
Сабрина загуби ума и дума. „Невероятно красиво“? Как смееше да й се подиграва точно в този момент? В сърцето на Морган бушуваше битка: разумът и самообладанието се бореха срещу прастарото варварско наследство. Сабрина извърна глава, защото не искаше той да види страха й. Някога я нараняваше с жестокостта си, но сега можеше да я унищожи.
Морган я сграбчи за раменете.
— Мразиш ме още откакто ме видя за първи път, нали, момиче? Може би е време да ти дам истински основания за тази омраза.
Несправедливостта му я улучи болезнено и я накара да сложи край на продължилото тринадесет години мълчание. Тя прибра косата си на тила, без да я е грижа, че се разгалваше пред погледа му.
— Никога не съм те мразила! Аз те обожавах! Обожавах прахта под наглите ти крака!
В продължение на няколко безкрайни секунди в коридора се чуваше само шепотът на снежинките. Морган бе замръзнал на мястото си, неспособен да откъсне поглед от влажния блясък в очите й. Сълзи, прозря постепенно той. Сълзите, които беше чакал цял живот. Учудващи сълзи, които нависнаха по ресниците й като течни диаманти и се стекоха по бледите бузи. Накрая бе престъпила клетвата си. Това красиво момиче плачеше за него. За него, Морган Макдонъл, негодния син на един безсъвестен негодник.
Морган помилва бузата на Сабрина с треперещи пръсти и попи топлата влага. Тя потръпна под докосването му. Устните й затрепериха, върхът на носа се зачерви. Морган никога не я беше виждал толкова красива. Една едра сълза кацна на върха на показалеца му и той я поднесе към устните си, вкуси солената топлина. После отстъпи крачка назад, победен от вкуса на смелостта й. И най-страшният неприятел не би посмял да сложи в ръцете му такова оръжие.
Когато ехото от страстното й признание отекна в ушите й, Сабрина бе обзета от ужас. Тя притисна ръка към устата си, сякаш можеше да спре думите. Но вече беше късно. Лицето на Морган се озари от сияеща усмивка, смес от момчешко учудване и триумф.
— Проклет да съм… — изпъшка той. — Кой би помислил…?
Сабрина изтри мокрите си бузи и зачака подигравателен смях и хапеща ирония.
Ала той се усмихваше замислено.
— Не мога да повярвам! Кой би помислил?
Сабрина примигна, питайки се дали пък Морган не беше по-пиян, отколкото изглеждаше. Блясъкът на очите му я заслепи.
Тя продължаваше да стои като вкаменена, когато той се обърна и се отдалечи по коридора, поклащайки русата си глава. Предупреждението на Ев отекна в главата й.
„Не му дарявай сърцето си, момиче. Защото ще ти го връща парче по парче, докато се задавиш.“
Сабрина се обърна към огледалото.
— О, божичко! — прошепна съкрушено тя. — Какво направих?
Глава 15
— Енид, събуди се! Моля те, събуди се!
Тихият шепот не достигна лесно до ленивия мозък на младата дама. Тя сънуваше. Тъкмо плуваше, гола и лека като перце, в топлите води на езеро от сладка сметана. Раналд я чакаше на другия бряг, а шепата му беше пълна с едри, сочни горски ягоди.
— М-м-м — простена тя и се притисна в хълбоците на спящия до нея мъж. Той се оригна шумно в съня си.
— За бога, Енид, ще се събудиш ли най-сетне!
Отчаяният глас и ръката, която трескаво я теглеше за рамото, най-сетне събудиха Енид. Тя се отдели от Раналд, обърна се и отвори едното си око.
— Сабрина… — прошепна смаяно тя, като видя братовчедка си клекнала до леглото й, увита цялата в огромно палто с качулка.
Сабрина сложи пръст на устните си.
— Не викай, защото ще събудиш Раналд! Трябва да ми помогнеш. Случи се нещо ужасно.
Забравила, че е съвсем гола, Енид извади изпод възглавницата си шишенцето с амоняк.
— Какво става? Да не са ни нападнали? Кланът Чишолм ли? Подпалиха ли вече замъка?
— Много по-лошо. — Сабрина направи драматична пауза. — Казах на Морган, че го обичам.
Енид се усмихна облекчено и се отпусна на възглавницата.
— О, колко мило. Вече се питах кога най-после ще си признаеш.