— Това не може да е единственият път! — пошепна отчаяно Енид.
— Естествено, че не — отговори Сабрина, въпреки че не си вярваше. — Намираме се на върха. Трябва просто да слизаме към равнината и още утре сутринта ще се топлим на огъня в Камерън Мейнър.
Окуражени, двете се запътиха към утихналата гора. Сабрина не се удържа и хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към Макдонъл Касъл.
Рушащата се сграда беше покрита с дебел сняг, който скриваше грозните дупки и следите от занемаряване, лишили я от някогашното великолепие. Зад няколко прозорци, които примигваха в мрака, трепкаше сияние от огън. На фона на тъмното небе Макдонъл Касъл изглеждаше като романтичното, приказно царство на горд, самотен принц.
Енид дръпна Сабрина за ръкава.
— Ако не се раздвижиш, ще се превърнеш в солена статуя като жената на Лот.
— Заслужавам си го.
На следващата сутрин Морган щеше да я намери под дърветата — краката враснали в леда, лицето замръзнало в израз на копнеж. Тя се обърна рязко, притисна Пъгсли до гърдите си и забърза към гората. Отсега нататък щеше да гледа само напред, колкото и самотен и мрачен да е пътят й.
— Веднъж видях две замръзнали просячета в канавката — припомни си Енид, докато вървяха под дърветата. — Ужасна гледка. Лицата им бяха черни, устата отворени. Чела съм, че замръзването е приятна смърт, за разлика от удавянето. Щом веднъж престанеш да се отбраняваш, настъпва мир.
Сабрина се спъна в мокрия ръб на палтото си, разсеяна от приказките на Енид. Макар че пъшкаше от напрежение, братовчедка й премина към следващия разказ: за някакъв чичо Белмонт, загубил два пръста на крака си, след като попаднал в снежна буря в Прусия. Запазил пръстите си в един буркан и ги държал на камината, за да плаши внучетата си.
Сабрина раздвижи пръсти в обувките си. Въобразяваше ли си, или глезените й постепенно изтръпваха? Ощипа ръката си и изпадна в паника, защото не усети нищо. Добре, че Пъгсли излая, за да я уведоми, че бе ощипала него, а не себе си.
Енид се влачеше след нея като кръгъл снежен човек. Над шала се виждаха само зачервеното носле и очите, пълни с обвинение и страх. Отчаянието й нарастваше с всяка крачка, която я отвеждаше навътре в гората и далече от Раналд.
Един клон се счупи със застрашително пращене, удари Енид и тя полетя върху гърба на Сабрина. За да не изпусне Пъгсли, Сабрина се извъртя настрана и се опря на близкото дърво. Тя усети колко мокри бяха полите й и едва устоя на изкушението да избухне в сълзи като малко дете. Отчаяно копнееше за топлината на Морган, но си забраняваше да мисли за него.
Трябваше да прогони меланхолията на Енид с оптимизъм, който тя самата не изпитваше. Изправи се с мъка и отупа снега от муцуната на Пъгсли.
— Не се притеснявай. Това беше само клон, който се счупи под тежестта на снега.
— Дано да си права — пошепна Енид и погледна към върха на дървото, където черните клони скърцаха и се движеха като крака на огромен паяк, покрити с бели косми.
— Трябва просто да правим крачка след крачка и скоро ще стигнем в Камерън. — Сабрина продължи напред. Трябваше да разкрие на Енид плана си, за да увери себе си, че не беше на път да извърши най-страшната грешка в живота си. — Ще обясня на татко, че Морган се е държал добре с мен, но че не си подхождаме. Ще го помоля да поиска анулиране на брака. — Тя се обърна към братовчедка си с надеждата да е прогонила поне част от страха й. — Докато бракът не е консумиран, анулирането няма да представлява проблем.
Сабрина се удари в нещо топло и твърдо. В първия момент повярва, че се е блъснала в дърво, но като забеляза сложната карирана шарка, осъзна, че е станало нещо много по-страшно. Проследи надлъжните ивици и стигна до изваяна от камък брадичка, арогантно извити устни и наситено зелени очи, в които святкаше подигравка.
Стъблото на някой вековен бор щеше да бъде по-гъвкаво и по-съчувстващо от този мъж с мускулести, скръстени под гърдите ръце.
— Ами сега, момиче? — изгърмя той. — Май се натъкна на малък проблем.
Глава 16
Сабрина огледа страхливо грамадния, ухилен планинец. Това не беше „малък проблем“. „Монументално препятствие“ беше много по-подходящо описание. Още повече, че тя тъкмо се беше разбъбрила за глупавия си план. Най-добре беше веднага да атакува, без да чака гневния му изблик.
— Ти си ни последвал! — изсъска обвинително тя.