— Точно така. Даже малко ми се зави свят.
— Зави ти се свят?
Морган отстъпи настрана и посочи към земята. Незнайно как Енид успя да изпише на лицето си едновременно виновност и безсрамно щастие, когато зад Морган се появи Раналд, повел за юздите Поках. Сабрина беше готова да се закълне, че очите на жребеца бяха пълни със злобно задоволство.
Тя огледа смутено пътеката, по която щеше да поведе Енид, ако Морган не я беше спрял. Снежната покривка беше гладка, никъде не се виждаха клончета или стръкове папрат. Все едно някой я беше загладил с метлата. Сабрина хвърли ужасен поглед към мокрите поли на палтото си.
Морган кимна, за да потвърди подозрението й. След излизането от замъка те бяха описали широк кръг и бяха оставили съвсем ясна следа, по която Морган можеше да ги последва чак до Камерън. Разбира се, ако имаше желание за това.
— Е, сега гордееш ли се със себе си? — попита язвително Сабрина.
— Не особено. Ти не ме постави пред истинско предизвикателство. — Той взе Пъгсли от ръцете й. Кучето въодушевено облиза лицето му.
— Предател — промърмори Сабрина.
Морган го подаде на Раналд.
— Отведи кучето и жената обратно в замъка.
Сабрина се направи, че става дума за нея, и потърси убежище при братовчеда на съпруга си. Морган я хвана за качулката.
— Другата жена.
Сабрина се обърна и лицето й потъмня от гняв.
— Тя си има име.
Морган въздъхна.
— Мистър Макдонъл, ще бъдете ли така добър да отведете лорд Пъгсли и лейди Белмонт в двореца?
— С най-голямо удоволствие — отговори ухилено Раналд. Енид му хвърли извинителен поглед и прегърна братовчедка си.
— Няма да допусна да й причиниш зло — каза тя на Морган. Морган извъртя очи към небето и сложи ръце на кръста си.
— Мис Белмонт, аз проявих голямо търпение, когато вие се намесихте в брака ни, дори взех нелекото решение да ви простя една постъпка, която може да се изтълкува като не особено сръчен опит да ме отровите. — Енид пребледня. Морган се обърна към Сабрина с пламтящи от гняв очи. Тя се вкопчи в Енид, защото замръзналите й колене бяха омекнали от горещината му.
— Но никой, нито вие, нито цял полк Камерънови, нито дори самият дявол няма да ми попречат да си взема жената.
Морган приклекна и метна Енид на раменете си. Връчи я на Раналд, който се олюля под тежестта й. Той заобиколи хапещата муцуна на Поках и настани Енид на гърба му. Когато Раналд поведе коня, Енид измъкна от джоба си кърпичка и помаха окуражително на Сабрина. Скоро двамата изчезнаха между дърветата и я оставиха насаме със съпруга й.
— Нали няма да…? — попита плахо тя и се отдръпна назад.
— Напротив.
И той го направи.
Преметната през рамото му като чувал картофи, Сабрина стискаше ръце в юмруци, опитвайки се да преглътне унижението от недостойната поза. Ала когато се спъна и едва не я свали в снежна пряспа, Морган реши, че сам трябва да се погрижи за защитата й. Топлината на ръцете му проникна през влажното палто до ранимата й кожа.
— Планът ти е наистина впечатляващ, момиче.
— Ах, така ли?
— Обаче пропускаш нещо.
— Освен факта, че в действителност не сме били на повече от тридесет стъпки от замъка?
Той кимна.
— Да. Ако бяхте стигнали до Камерън, щях да обявя война на баща ти.
Сабрина поиска да види лицето му, но ръката му не й позволи да се обърне.
— Заради мен? Щеше да обявиш война на баща ми заради мен и да изложиш клана си на опасност?
Той вдигна рамене и едва не я хвърли на земята.
— Не мога да допусна Камерънови да разправят навсякъде, че един Макдонъл не е в състояние да задържи жена си. Това е въпрос на гордост, момиче.
За Морган всичко е въпрос на гордост, каза си горчиво Сабрина. Доброто име. Кланът. Бракът. Дано и тя има достатъчно гордост, за да му устои. Топка сняг падна на носа й и тя я почисти с отсъстващ вид. Трябваше отдавна да са стигнали в замъка. Може би той беше решил да я накаже за опита за бягство, като я хвърли от ледените скали. Във всеки случай бързата смърт беше за предпочитане пред бавната и мъчителна под милувките на умелите му ръце.
Излязоха на непозната полянка и Сабрина откри в края й мрачна каменна колиба, полузаровена в снега.
— Колко мило — промърмори тя. — А аз очаквах пещера.
Морган я притисна към рамото си.
— Даже диваците ценят удобствата.
Вратата се отвори и отвътре лъхна приятна топлина. Морган я пусна внимателно на пода и светът отново застана на краката си. Без да забележи, че той заключи вратата, Сабрина свали мокрото палто и изрита леките обувки. Не видя жадния му поглед, не забеляза радостта му от факта, че не се беше сетила да свали нарязаната рокля, с която беше слязла в залата.