Ръцете на момчето трепереха така силно, че едва не изпуснаха юздите. Лицето под тъмната коса беше станало смъртно бледо. Въпреки студа на челото му бяха избили капчици пот.
— Нося писмо, мис Сабрина — изрече, запъвайки се, той. — И за съжаление нямам много време.
Морган сложи ръка на рамото на Сабрина и се зарадва като дете на допира до топлата й, жива плът. Притисна я, сякаш за да се убеди, че не е сънувал.
— Проклета малка глупачка — изсъска в ухото й той. — Нямаш ли поне малко разум в…
— Нито разум, нито приличие! — изсъска в отговор тя. — Какво ще си помислят за гостоприемството ви, ако върнем бедното хлапе в Камерън, увиснало на седлото и надупчено от куршуми!
— Ти не разбираш ли, че вместо него можех да изпратя теб в същото положение? Как щеше да реагира тогава баща ти? — Морган сърдито поклати глава и я бутна зад гърба си. Треперенето й издаде какво й беше струвала дръзката постъпка.
При вида на планинеца дребният пратеник се сви на седлото си.
— Слизай от коня, момче — заповяда Морган. — Твърде късно е, за да се прибереш още днес в Камерън. Денем пътят е опасен, но нощем е смъртоносен. Ще вечеряш с нас, ще преспиш тук и ще си тръгнеш утре сутринта.
Каден поклати глава. Явно не можеше да си представи, че ще оцелее след цяла нощ под покрива на Макдонъл, и предпочиташе да рискува по планинския път.
— Не, благодаря. Не мисля, че съм особено гладен, сър.
Ако се съдеше по зеленикавия цвят на лицето му, момчето беше заплашено от опасността не само да пропусне вечерята, но и да изхвърли обяда си.
Морган хвърли поглед към мъжете и видя, че повечето бяха свалили оръжията си. Затова се обърна към пратеника със същото мрачно изражение.
— Жена ми и аз настояваме да останеш. — Вдигна многозначително едната си вежда и добави: — Нали не искаш да обидиш господарката си?
— О, не, сър, разбира се, че не. — Момчето се смъкна от коня с такава бързина, че загуби равновесие. Морган едва успя да го задържи. Припомнил си задачата си, Каден извади от чантата на седлото си млечнобял пергамент, запечатан с печата на Камерън, и го протегна към господарката си. — От баща ви, мис Сабрина.
Тя се пресегна през рамото на мъжа си и грабна пергамента. Копнежът, изписал се на лицето й, прободе болезнено сърцето на Морган.
Докато тя шареше с очи по редовете, гъсто изписани с неразбираеми знаци, Морган видя как в прекрасните й очи светна надежда и отново угасна.
Тя се обърна към него и прошепна разочаровано:
— Писмото не е за мен, а за господаря на клана Макдонъл.
Тя връчи писмото на Морган и се отдалечи. Когато мина покрай мъжете, те излязоха от прикритията си със смутени лица.
— Сабрина? — повика я тихо Енид, докато чистеше сламките от косата си.
— Забрави арфата си, момиче — извика след нея Фъргъс и й подаде крехкия инструмент.
Сабрина продължи към къщата, сякаш не бе чула нищо, докато се сля с тъмните сенки, като че никога не беше съществувала на този свят. Морган се потърси, когато по гърба му пробягаха студени тръпки.
Пръстите му ядно смачкаха скъпоценния пергамент. По дяволите Дугъл Камерън! С едно драсване на перото ги беше превърнал отново в неприятели.
Сабрина мина с бързи крачки по пустите коридори, прескочи купчината камъни и скоро се озова пред стаята си. По-добре никога да не беше напускала убежището си! Тогава нямаше да я боли толкова от недоверието и жаждата за убийство по лицата на мъжете. И всичко това само защото една глупаво хлапе беше извикало, че Камерънови идват.
Стената насреща й се ронеше и през цепнатините между камъните вееше леден вятър. Тя трепереше с цялото си тяло. Вече знаеше, че в момента, в който се почувстваха заплашени, Макдонълови щяха да се обърнат срещу нея. Засрами се от суетността си. Нима наистина беше повярвала, че е в състояние да заличи столетната омраза с няколко глупави песнички и порция дързост и чар?
Истината беше унищожителна. Колкото и да се стараеше да спечели привързаността на Макдонълови, тя не можеше да стане една от тях. Никога нямаше да я приемат в общността си. Тя не беше от клана Макдонъл, макар да беше съпруга на господаря му.
Колко време щеше да мине, преди същото убийствено недоверие да блесне и в очите на Морган? Кого щеше да заподозре той, ако някой от хората му започнеше да се оплаква от болки в корема или паднеше пиян по стълбата? Тогава слънчевата топлина в очите му щеше да се превърне в студена омраза и това щеше да разбие сърцето й.
Тя вече нямаше свой клан. Баща й дори не си беше направил труда да й пише. Тя беше изгнаница. Само една незначителна пешка в безкрайната борба между клановете Камерън и Макдонъл. Доброволна робиня на чувствеността и прелъстителското изкуство на Морган Макдонъл.