Часовете се влачеха мъчително бавно. Сабрина сновеше напред назад като тигрица в клетка и чакаше Морган, който не идваше. Късно след полунощ тя се сви на кълбо в креслото, където някога се целуваха за лека нощ. Само тъжният вой на гайдите проникваше в неспокойните й сънища.
Морган удари с юмрук писмото на Дугъл и строши печата. Дивите звуци на гайдата проникваха през прозорците на колибата. Суровата красота на мелодията завладя сърцето му. Проклета да е Ев! Като злокобен хор на древногръцка драма песента й му напомняше непрестанно за бащината му глупост да се влюби в жена от рода Камерън. Дори последните думи на Ангъс бяха отправени към Елизабет, последният му жест беше да вдигне чаша в чест на нейната красота.
Морган падна тежко на стола и скри лице в ръцете си. Кратките часове преди зазоряване бяха най-тежките в живота му. Всичко, което трябваше да направи, за да потвърди или заличи съмненията си, беше да отиде при Сабрина и да я помоли да му прочете писмото. Онова, което го възпираше, не беше гордост, а страх.
Страхът не беше непознато чувство за Морган Макдонъл. Безброй пъти беше гледал смъртта в очите. В онази безлунна нощ, когато бе издебнат от шестима мъже от клана Чишолм. В онова студено утро, когато баща му му заповяда да отреже гноясалия крак на един мъж от клана и да го залее с уиски.
В деня, когато за първи път стъпи с недостойните си крака в розовата беседка на градината в Камерън Мейнър.
Този страх не можеше да бъде победен с рев на заповеди и щит от равнодушие. Чувството за предстояща загуба буквално го парализираше. Ами ако Дугъл беше променил решението си? Ами ако беше стигнал до заключението, че един Макдонъл не е достоен за неговата принцеса, и си я искаше обратно? Ами ако й беше намерил друг съпруг — цивилизован джентълмен, който играе шах и можеше да изпълнява дуети с нея? Ако чуеше тези думи от красивата уста на Сабрина, сигурно щеше да падне мъртъв в краката й.
Проклинайки неграмотността си, той отвори писмото и претърси редовете за някакви указания за съдържанието им. Ако Дугъл си я искаше, защо не беше изпратил батальон червени мундири вместо това треперещо хлапе?
Морган приглади скъпоценния пергамент. Още не беше късно да се престори, че никога не е виждал това писмо. Ангъс щеше да направи точно това, без да се поколебае. Можеше да направи така, че хлапето да изчезне, и Сабрина никога нямаше да разбере. Пътищата в планината бяха тесни и коварни, злополуки ставаха често. Случаен изстрел. Грешна стъпка на коня. Пропадане в ледена пропаст. Щяха да намерят трупа чак през пролетта.
Морган застана пред огъня и хвърли писмото върху тлеещия торф. Пламъците жадно облизаха пергамента и го оцветиха в кафяво.
Малко преди огънят да го погълне, Морган извади писмото от огъня и си изгори пръстите. Изпита презрение към себе си — нима беше готов да падне толкова ниско, за да задържи жена си? Идеята беше достойна за грозния, безсъвестен Халбърт.
Припомни си радостта и копнежа в погледа на Сабрина, когато бе посегнала към писмото, и горчивото й разочарование. Морган трябваше да си признае, че не се боеше нито от заплахите на Дугъл, нито от копнежа на Сабрина да се върне в добре подредения дом, където й беше мястото. Боеше се единствено от собствения си страх. Боеше се, че не е достатъчно мъж, за да я пусне да си отиде.
Опънал уста в тънка линия, той пъхна писмото в плаща си и едва сега забеляза, че нещо се беше променило. Навън цареше смразяваща тишина. Гайдите бяха замлъкнали.
Сабрина седеше срещу Морган и мълчаливо ровеше в чинията с вечерята си. Беше твърдо решена да не споменава миналата нощ. Никога нямаше да го попита къде е бил. Денят само бе усилил меланхолията й. Настроението й беше в унисон с ниските, натоварени със сняг облаци над планинските върхове. И Енид, и Алуин бяха дошли да я видят, но тя ги отпрати с извинението, че я боли глава. Пъгсли прекара деня свит на кълбо пред камината, с необичайно тъжни кафяви очи. Сега спеше и от време на време потреперваше и изръмжаваше, сякаш го измъчваха тежки сънища.
Сабрина преглътна една лъжица супа и погледна крадешком към мъжа си. Около очите му се бяха образували тънки, уморени бръчици. Той ядеше както обикновено, извади лъжицата, за да изпие остатъка от супата, служеше си с пръстите си, а накрая ги облиза и поднесе към устата си парче хляб, набучено на ножа.
Но не я целуна нито веднъж. Не я докара до лудост със самодоволното си хилене, нито я нарече „хлапенце“. И не каза нито дума за писмото на баща й.