Сигурно беше накарал някого от мъжете да му прочете писмото. Но Сабрина нямаше да моли за вести от дома. Тази сутрин пратеникът на баща й потегли обратно за Камерън, напълнил джобовете си с писмата, които Сабрина беше писала през последните седмици. Писма, в които името на баща й изобщо не се споменаваше.
Когато вече не можеше да понесе равнодушното изражение на мъжа си, Сабрина бутна настрана купичката със супа и попита:
— Искаш ли да ти почета нещо от „Песента на Роланд“? Или може би от „Беоулф“?
Морган плъзна ръка под плаща си, но бързо я извади. Сабрина не можа да разгадае движението му.
— Главата ми бучи, момиче, не искам да я пълня с красиви думи.
Сабрина се изправи и заобиколи масата като нервно котенце.
— Тогава да поиграем шах? Или да те науча на нова игра? Някоя, при която не се губят царици!
Болезненото му трепване беше толкова кратко, че тя го помисли за игра на въображението си. Той заби камата си в масата.
— Не съм в настроение за тъпи игри.
Грубите думи разрушиха самообладанието й. Буцата в гърлото й се нацепи на хиляди парченца. Тя скри лице под косите си и взе арфата, която Фъргъс бе оставил сутринта пред вратата й. Но пръстите й бяха несръчни и тежаха като мъката в душата й. Един нокът се закачи в струните и се счупи до основа.
Сабрина изруга ядосано. Морган скочи, грабна ръката й и изсмука капчицата кръв.
— Какво щастие, че майка ти не може да те чуе. Много добре си спомням как веднъж намаза устата на Брайън с помада, а той не беше казал нищо особено.
Неспособна да понесе еротичната игра на пълните му устни, Сабрина издърпа ръката си. Знаеше, че се държи като глупаво дете, но в момента това й беше безразлично.
— Сигурна съм, че тези стени са чували много по-страшни неща от моето безобидно нарушаване на приличието. — Тя отиде до прозореца, за да избегне въпросителния му поглед. — Какво ли е било през 1465 година, когато Камерънови са обсадили замъка и са уморили прадедите ти от глад. Сигурно са се изяждали едни други.
Морган се намръщи.
— Права си. Вероятно оттам произхожда вкусът ни към човешкото месо.
Трябваше да се напрегне, за да разбере тихите, горчиви думи на отговора й.
— Колко ли вкусна хапка е било сърцето ми… — Загледана към равнината, тя проследи пътя, който се виеше като сребърна лента покрай скалите.
Морган трябваше отново да си наложи маска на равнодушие, преди да попита:
— Би ли се върнала у дома си, Сабрина?
Тя спря да диша. Сърцето й престана да бие и сякаш нямаше намерение да започне отново. Когато пред очите й отново се проясни, тя бе обзета от отчаяние. Нима Морган й се беше наситил толкова бързо? Сигурно плахите й опити да му достави удоволствие само бяха развалили апетита му. Или му досаждаше? Сигурно беше изпълнил плана си да си отмъсти чрез покоряването на тялото й и след това да я върне на баща й като обикновена уличница, отдала се доброволно на един Макдонъл. Стана й студено, но въпреки това се опита да събере кураж и гордо да отговори утвърдително.
Морган се появи зад нея, стъпвайки безшумно с босите си крака, но преди да е успял да я докосне, Сабрина се обърна към него със святкащи от гняв очи.
— Не ме докосвай! Няма смисъл. Боя се, че разочаровах и теб, и баща си. Провалих благородните ви усилия да подпечатате мира между клановете с раждането на наследник. Няма да имаме дете.
Началното разочарование на Морган бързо отстъпи място на радостта. Сабрина не тъгуваше за Камерън, а страдаше от това, че още не бе заченала дете. Неговото дете.
— Откога знаеш? — попита тихо той. Тя сведе глава.
— От тази сутрин.
Той беше твърде много Макдонъл, за да не използва силата си в своя изгода. Преди Сабрина да е успяла да реагира, той я вдигна и я отнесе на леглото. Положи я нежно върху меката завивка и приседна до нея.
— Не ти ли е добре, момиче? Да не те боли нещо?
Сабрина изтри една сълза от бузата си. Странно, но не изпитваше смущение. Никога не беше разговаряла за месечното си неразположение с друг човек, освен с майка си. Ала нежната загриженост на Морган беше неустоима. Неспособна да произнесе дори една дума, тя кимна и притисна с ръка челото си.
Той се приведе към нея и се зае да масажира внимателно слепоочията й, докато напрежението в челото и тила отслабна.
— Къде още те боли?
Сабрина плахо посочи долната част на тялото си. Морган се изтегна до нея и разтри мястото с дланта си, докато тъпата болка изчезна.
Той се опря на лакът и я огледа изпитателно.
— Къде още?
Сабрина стисна ръка в юмрук и я сложи върху сърцето си. Там беше болката, която дори Морган Макдонъл не беше в състояние да облекчи. Но се оказа, че се е лъгала.