В паметта й изникнаха ужасяващо ясни картини от миналото. Баща й, който я подхвърляше във въздуха. Брайън, който я гъделичкаше. Алекс, който й закопчаваше наметката, защото пръстчетата й бяха още несръчни. Трупове в снега, облени в кръв. Морган сред страшното клане, което щеше да последва извършеното от Ев убийство. Морган, който намираше изтерзаното й тяло на калдъръма и се убеждаваше, че се е усъмнила в честността му, че повече се е страхувала от него, отколкото го е обичала.
— Не — пошепна дрезгаво тя и отвори очи.
Без да обръща внимание на силния натиск в тила си, тя направи гърбица. За да не падне, Ев трябваше да я пусне. Сабрина профуча покрай нея и дори не се огледа, когато един стол се счупи под тежестта й и Ев изпрати подире й гневен вик.
Тя полетя надолу по стълбите. Каменните стени, напоени с кръвта и потта на предците, сякаш се подиграваха с доверието й, с вярата, че любовта на една жена може да донесе обрат там, където столетия наред беше властвало безсмислено насилие.
Макар че дробовете й се пръскаха, тя прекоси залата на бегом, без да чува смутените, тревожни викове на мъжете. Никой не можеше да й помогне. Как можеше да знае колко от тях бяха посветени в злокобния план на Ев? Нямаше време за обяснения, а и не знаеше дали щяха да й повярват, когато нейната дума се изправи срещу тази на жена от клана.
Поемайки с мъка въздух, тя изскочи в заснежения двор. Трябваше да предупреди Морган. Единствен той имаше силата да предотврати катастрофата, която ги заплашваше. Тя знаеше, че ще стигне по-бързо до езерото, ако тръгне по пътеката покрай поляната, вместо да поеме през горичката, както беше направил Морган. Стигна до оборите, захвърли обувките си и отвори с трясък голямата врата.
Посрещна я топъл дъх на конски тела. Претърси трескаво редиците, проследена от десетки меки очи. Повечето коне в обора бяха недохранени — не от жестокост, както знаеше Сабрина, а от нужда. Морган по-скоро щеше сам да умре от глад, отколкото да умори дори един кон.
Тя се стресна, когато двойка обковани в желязо копита се удариха със звън в задната страна на обора, за да привлекат вниманието й.
Поках разтърси отдавна невчесаната си грива и предизвикателно завъртя очи. Мускулите и жилите под блестящата, набраздена от белези кожа се напрегнаха. От издутите му ноздри се издигаше пара, която го правеше да прилича повече на дракон, отколкото на кон.
Сабрина решително присви очи. Не даде време на страха да я завладее, а прекоси на бегом обора и се метна на гърба на Поках, боса и без седло. Вкопчи се в гривата му, нададе див вик и притисна пети в хълбоците му.
Поках се отпусна напълно. Застана като статуя, престана да се върти и да трепери, даже спря да диша, доколкото Сабрина можеше да прецени. Стана кротък като дебелите, сърдечни понита, които беше яздила като момиченце по заповед на майка си. Сабрина не можеше да повярва, че бе стигнала толкова далеч, за да загуби накрая заради поредния упорит Макдонъл.
— Проклето животно!
Тя го изрита ядно, но нито ритниците, нито проклятията й му оказаха някакво въздействие. Усети как бъдещето й се изплъзваше и се върна в миналото, което неизбежно се повтаряше.
Тя и Морган, разделени от желязна решетка. Морган, който я хвърли на земята в бащината й къща, окуражаван от виковете на роднините си. Ангъс, който се стовари върху масата и от гърба му щръкна кама с кехлибарена дръжка. Едно момче със златни коси и гневни зелени очи, което я бутна в купчина шума.
Тя спря да проклина, краката й увиснаха уморено. Приведе се и зарови лице в острата грива на коня. По лицето й потекоха сълзи.
— Моля те, мили боже, моля те, не отново…
Оказа се, че Поках е чувствителен към сълзите й точно колкото господаря си. Той изпръхтя тихо и отметна глава назад. Без да смее да се надява, Сабрина го прегърна през шията и го насочи към отворената врата. Конят препусна и под копитата му се разхвърча сняг. Мъжете от клана изскочиха на двора, но Сабрина не забеляза ужасените им лица, когато Поках премина покрай тях в галоп.
Обградена от облаци сняг, тя не виждаше почти нищо, докато препускаше по заледения път, за да намери единствения човек, който можеше да промени съдбата й.
Морган стоеше до кръста в ледената вода на Лох Макдонъл и държеше уплашената овца в безчувствените си ръце. Не намери на брега нито Раналд, нито обещаното въже. Прокле бавността на братовчед си и веднага се зае да строши дебелия лед, който покриваше езерцето.
Вдигна главата на овцата над водата и я изнесе на брега. Тя блееше оглушително и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, а ритащите й крака издраха бедрата му.