— Спокойно, малката, спокойно — говореше й той и се опитваше да върви по-бързо. — Още един ритник, и тъстът ми ще получи за вечеря овчи котлет.
Тартанът му висеше на кръста мокър и тежък. Щом излязоха на брега, Морган коленичи в снега и притисна треперещата овца до гърдите си, за да стопли и двамата.
— Няма нищо — опита се да я успокои той. — Вече си на сигурно място. Скоро ще изсъхнеш, което не може да се каже за мен. — Той я пусна на земята и животното бързо се отдалечи, без дори да се обърне за благодарност.
— Такива са жените — установи примирено Морган и развеселено поклати глава. Изправи се и се опита да раздвижи вкочанените си пръсти. Единствените му обувки бяха абсолютно мокри, стъпалата бяха безчувствени. Той се намръщи и се обърна към далечния път от юг, по който се приближаваха няколко ездачи.
Морган Макдонъл се почувства по-зле от всеки друг път в живота си. Беше далече от дома си, мокър до кости, с разрошена коса и покрит с тиня тартан. Много скоро обаче гневът се превърна в смях и той се закиска развеселено. Камерънови със сигурност щяха да се зарадват, че зет им принадлежеше към работещото население — макар и отскоро. Собствената красива дъщеря на Дугъл се беше погрижила за това.
Мисълта за Сабрина му вдъхна сили. Той изтърси плаща си и забърза към пътя, за да посрещне гостите. Гръмотевичен тропот на копита отекна като плющене на камшик в ледения въздух. Морган смръщи чело. Камерънови идваха от грешната посока.
Той сложи ръка над очите си и се опита да различи ездачите сред ослепителната снежна покривка. Когато погледна към замъка на дедите си, видя нещо, което не си беше представял и в най-страшните си кошмари.
Скован от ужас, той проследи коня, който летеше като сива стрела по тесния път. Вкопчена в гривата, на гърба на едрото животно седеше оскъдно облечена фигурка и буйната черна коса се вееше зад гърба й.
Сабрина. Името на жена му излезе от устните му като безгласна молитва.
В следващия миг Морган хукна като подгонен жребец. Можеше само да се надява, че ще се хвърли навреме на пътя на Поках и ще го спре. Конят му взе завоя в пълен галоп и копитата му се хлъзнаха по ледената повърхност. Защо Сабрина не се хвърли от гърба му, помисли си объркано Морган. Защо, по дяволите, просто не се метне в снега?
Ала дори когато се надигна и се опита да насочи животното далече от скалите, тя продължи да се държи здраво за гривата му.
Размахвайки ръце и крака, Морган прекоси поляната. Сърцето му се пръскаше, но той не спря нито за секунда. Ала колкото по-бързо тичаше, толкова повече се отдалечаваше Сабрина — поне така изглеждаше. И той се върна в миналото. Беше само на дванадесет години и тичаше през ливадата, над която бяха надвиснали черни облаци, следван от едно малко момиченце.
Морган се намираше някъде между Сабрина и другите ездачи, когато Камерънови стигнаха до купчината скали в подножието на един стръмен склон. Чуха се предупредителни викове, следвани от пронизителното цвилене на подплашени коне. Ала Морган не изпускаше от очи Сабрина. Когато конят се озова на една дълга права линия, той се затича още по-бързо. Трябваше да й пресече пътя, преди да е стигнала до следващия смъртоносен завой.
Защото там пътят минаваше само на сантиметри от пропастта. При тази скорост Поках никога нямаше да се справи. Но и той самият нямаше да успее — Морган го разбра в същата секунда. Имаше само един начин да даде шанс на Сабрина.
Той падна на колене, извади пистолета от плаща си и се помоли барутът да не е овлажнял. Чуха се няколко изстрела. Камерънови стреляха по него. Конският тропот го заобикаляше от всички страни. Но ръката му не се поколеба нито миг.
— Толкова съжалявам, стари приятелю — пошепна Морган, стисна здраво зъби, за да прогони болката, прицели се в голямата глава на Поках и стреля.
Преди конят да се е препънал, Морган беше захвърлил пистолета и тичаше като луд. Поках се завъртя в предсмъртен танц на ръба на пропастта. Ревейки името на Сабрина, Морган скочи от огромната снежна пряспа.
В продължение на един безкраен миг животното увисна на ръба на пропастта. Морган беше готов да се закълне, че е усетил замайващ аромат на рози и косите на Сабрина са се плъзнали между пръстите му. Той се засили и се приземи на пътя с цялата си тежест.
Поках се обърна рязко, копитата му удариха в нищото. В следващия миг изчезна зад ръба на пропастта. За две или три секунди се възцари злокобна тишина. Последваха женски писъци и задавено цвилене, накрая страшният шум на чупещи се кости.
Морган се хвърли към пропастта, готов да полети след жена си. Силен удар го улучи в гърдите и го свали на земята само на метър от ръба. Ослепял от мъка, той се опита да отблъсне ръцете, които го притискаха към снега. Някой го възседна, други хванаха ръцете и краката му, но напразно. Едва когато някой го зашемети с добре прицелен юмрук в брадичката, той утихна.