— Какво ти обещаха, братовчеде? Злато? Пресен агнешки бут? Или да станеш господар на клана?
— Нищо, нищичко! Не беше така, кълна ти се. Знаеш, че никога не бих ти навредил. Тя каза… — Раналд изведнъж млъкна и скри ръце под плаща си.
— Коя е „тя“? И какво каза?
Раналд продължи да мълчи.
Морган загуби самообладание. Сграбчи Раналд за шията и го вдигна във въздуха.
— Искам да чуя истината, Раналд — изкрещя той. — Или искаш да ти я изтръгна с бой? — Той замахна с юмрук.
Дъхът им се смеси. И двамата знаеха, че ако го удари, Морган щеше да отприщи ужасяващата бруталност, която през целия си живот се беше стремил да контролира. И нямаше да престане, докато от Раналд не остане нищо. Още по-страшна обаче беше искрицата надежда в очите на Раналд, желанието му Морган да го удари и да сложи край на чувството му за вина, като му даде заслуженото наказание.
Разтърсен до дън душа, Морган отпусна ръката си. От тъмните очи на Раналд потекоха сълзи.
— Идеята не беше моя, кълна ти се. Аз не съм умна глава като теб. Ев каза, че Камерънови идват, за да ни избият. Че така нареченото им гостуване е само капан. Че трябва да ги нападнем, преди да са ни изклали. Лейди Сабрина се държа много добре с мен, още от самото начало. Не исках да й причиня болка. Кълна се, не исках.
Внимавайки да не притисне раненото рамо на Раналд, Морган го заключи в могъщата си прегръдка и прошепна със сух, мрачен поглед:
— Знам, момче, знам. Кълна се в бога, аз също не исках.
На третия ден след злополуката Раналд и Морган излязоха пред хората от клана. Раналд се усмихваше смутено, рамото му беше превързано. Камерънови го измерваха с презрителни погледи, Макдонълови се държаха далече от него. Единствено Енид се осмели да приближи, измъчвана от страх, че ужасните слухове може да се окажат истина. Когато Раналд мина покрай нея със сведен поглед, тя се извърна настрана и тихо заплака в кърпичката си.
Кратките зимни дни и безкрайните нощи отминаваха един след друг; коварният план на Ев излезе на бял свят и през мрежата от слухове бавно проникна истината.
Ев изчезна. Двама Макдонълови бяха застреляни, когато след първата изненада Камерънови стегнаха редиците около господаря си. Трима други бяха избягали в планините на север, защото се бояха от гнева на Морган.
Камерънови се движеха съвсем спокойно в чуждия замък. Старата враждебност беше забравена и двата клана се обединиха в молитви за живота на жената, която все още не беше дошла в съзнание. Даже Фъргъс шепнеше отдавна забравени молитви.
Една сутрин, малко преди разсъмване, Морган седеше до леглото на Сабрина, милваше горещото й чело и шепнеше гальовни галски думи, които никой освен него не разбираше. Д-р Монджой хъркаше на пейката под прозореца. Пъгсли бдеше в края на леглото и погледът му издаваше дълбока загриженост. Дугъл клюмаше в креслото с непрочетена книга на коленете. След малко той се размърда и срещна погледа на Морган над шинираните крака на Сабрина.
Признанието на Раналд не даде отговор на въпроса, който измъчваше двамата мъже. Защо? Защо Сабрина беше излязла с коня, от когото се боеше, по заледения път? Морган всеки ден търсеше отговора в неподвижните й черти, но напразно. Не можеше да забрави онзи миг, когато съпругата му, вкопчена в гривата на Поках, беше направила опит да промени посоката. Дали е искала да стигне до поляната или отчаяно се е опитвала да спре безумното му бягство? — питаше се непрекъснато той. Дали е искала да го предупреди за намерението на Ев — или да спаси семейството си от засада, в която според нея е участвал и той?
Морган не можеше да погледне Дугъл в очите, без да потрепери. Там се четеше ужас, гняв и горчиво обвинение, което го караше да желае още по-силно събуждането на Сабрина. Само тя можеше да каже истината.
Тя се притисна към ръката му и красивото й чело се набръчка от болка. Засега най-важното беше, че е жива. Морган тихо запя приспивна песен от детството си, появила се незнайно откъде.
Някой пееше.
Мъжки глас, плътен и благозвучен, изпълнен с любов и по-завладяващ от гласа на сирената, която някога бе тласнала кораба на Одисей към смъртоносните скали. В думите нямаше смисъл, но нежността им беше неустоима. Тя се опита да завърти глава и да открие източника, но също като Одисей се усети окована — само за да издържи на изкушението.
Страхът я тласна към невнимателни движения. От горчив опит знаеше, че след гласовете идваха ужасни болки. Но по-лоши от болката бяха меките ръце, които я докосваха. Добре познати ръце с мирис на камфор и мента, ръце от детството, които наливаха в гърлото й гъста отрова, горчива и сладка едновременно. Всеки път й се искаше да повърне и всеки път й отказваха дори този малък бунт, защото неизбежно се завърташе спиралата на забравата.