Някой положи грапава ръка върху челото й. Песента премина в тихо мърморене, но дрезгавият тембър докосна нещо познато. Гласът на Морган. Докосването на Морган. Ръцете на Морган. Болката премина в паника. Появиха се накъсани спомени. Копита, които хвърчаха по тесния път. Случаен поглед към Морган, изскочил на поляната. Ръцете й дръпнаха толкова силно гривата на Поках, че дебелите косми с врязаха като тел в дланите й. Трябваше да стигне до Морган. Да го предупреди за замисленото от Ев. Да го увери, че винаги е имала доверие в него.
Тя се пребори с режещата болка, прогони изкусителния шепот на безсъзнанието. Изтегли се на повърхността, отвори съвсем мъничко очи и видя сиянието на огъня да преминава като лъч през косата на Морган. След адския мрак тази светлина беше като сигнален огън, който окъпа в злато острите очертания на лицето му. Тя се опита да вдигне ръка, закопняла да го докосне. Обзе я мрачна радост. Беше победила! Морган беше жив! Сълзи на благодарност нахлуха в очите й и тя се раздвижи неспокойно, опитвайки се да заговори.
— Докторе! Пак стана неспокойна. Елате, моля ви. — Гласът на Морган, пресипнал, но все така омайващ.
Някой забърза към леглото й, влачейки крака като голямо животно. Сабрина се опита да покаже съпротивата си, но първите горчиви капки вече се стичаха в гърлото й и го опариха като огън.
Когато за пореден път потъна в морето на забравата, от гърлото й се изтръгна безпомощен писък. Отново не бе успяла да им покаже, че е по-добре да плаче от болка, отколкото да не усеща нищо.
След два дни Сабрина отвори очи. Учудена и зарадвана от лекотата, с която го стори, тя примигна и се огледа. Спалнята й бе леко замъглена, но истинска. Тясна ивица слънчева светлина проникваше през прозореца и предвещаваше прекрасно зимно утро.
До прозореца бяха застанали двама мъже и светлината обграждаше несресаните им коси със златен ореол. Думите влизаха трудно в отвикналите й уши, но скоро се разпаднаха на срички, които й бяха познати. Мекият шотландски акцент на баща й и добре познатият грачещ глас, който беше неотменима част от детските й спомени, най-вече с ментовите бонбончета, които често пъхаше в пухкавите й ръчички. Защо ли доктор Монджой е тук, смая се тя. Не си спомняше да е била болна, нямаше дори хрема.
Сабрина беше толкова потънала в детските си спомени, че остарялото лице на баща й я обърка. Дълбоки бръчки се очертаваха около изразителната уста. Слепоочията му бяха посребрени, в тъмната коса също се виждаха сребърни нишки. Обзета от ужас и съчувствие, тя все пак изпита безкрайна благодарност, че коварният план на Ев не бе успял.
— Татко? — Устните й оформиха думата, но тя не можа да я произнесе с надебелелия си език.
Баща й потърка брадата си с уморена ръка.
— Достатъчно дълго чакахме. Трябва да му кажем.
Доктор Монджой хвърли страхлив поглед към вратата.
— Ще бъдете ли така любезен? Не вярвам, че ще иска да го чуе от мен. А и нищо чудно да реши, че за всичко съм виновен аз… — Той кимна многозначително.
— Наистина ли няма надежда?
Докторът тъжно поклати глава.
— Краката…
Сабрина престана да чува обясненията му, защото в пробудилите се сетива нахлу леден страх. В този момент краката бяха най-важната част от тялото й, натежали от тъпа болка. Дори тя знаеше, че за лошо счупен крак съществуваше само един вид лечение. Освен това беше чувала, че войници, загубили крака си на бойното поле, след това се оплаквали от болки и сърбеж във вече несъществуващия крайник. Тя преглътна мъчително и събра цялата си сила, за да вдигне малко завивката. Краката й бяха опънати и стегнати в шини, но бяха цели. Тя въздъхна облекчено и изкриви лице в нещо подобно на усмивка.
— Издатината е спряла падането — продължи доктор Монджой, — но конят с тежестта си е натрошил краката й на парченца. И понеже съпругът й ми забрани да ампутирам…
„Благодаря ти, Морган“ — пошепна без глас Сабрина. „Мили боже, благодаря ти.“
— Най-известните лондонски ортопеди опитват с шини, но никой не знае дали наистина има полза. Според мен момичето ще оживее, но се боя, че няма да проходи.
Усмивката на Сабрина угасна.
Мъжете се обърнаха към нея. Неспособна да реагира на чутото, неспособна да мисли, тя затвори бързо очи и се опита да спечели малко време.