Усмивката на доктора угасна.
— О, дете, не бива така! Само ако го беше видяла през последните две седмици! Този човек е надарен със свръхестествени способности. Никога не съм виждал мъж, който да се задоволява с толкова малко сън.
— Не желая да го виждам — повтори Сабрина. — Ако се възпротиви, напомнете му, че ми го дължи.
— Но, принцесо… — намеси се все още слисаният Дугъл.
— Кажете му!
Докторът кимна тъжно и излезе навън. Сабрина впи поглед в ръцете на баща си, които все още стискаха нейните хладни пръсти. Добре познатите й сини очи проучваха внимателно каменното й лице.
— Искаш ли да поговориш поне с мен, момичето ми? — попита тихо той и помилва бузата й.
Сабрина нямаше сили да понесе утешението му.
— Не, татко. Уморена съм и искам да поспя.
Когато той смутено оттегли ръката си, пулсиращата болка в счупените й крака не беше нищо в сравнение с онова, което ставаше в сърцето й.
Опрян на грапавия камък на една бойница, Морган поемаше жадно студения зимен въздух. Не можеше да се отърве от гризящото го подозрение, че Сабрина е в съзнание. Беше готов да се закълне, че докато миналата нощ бе спал до леглото й, тя го бе наблюдавала. Ала когато вдигаше глава й и я поглеждаше, очите й бяха невинно затворени.
Какво тогава означаваха странно извитите ъгълчета на устата й? Преди това не ги беше виждал. Трябваше да се пребори с абсурдното желание да вземе лицето й между ръцете си и да я целува, докато изличи странната усмивка. Може би чувството за вина и липсата на сън го бяха подлудили…
Вятърът пареше в очите му, развяваше косата му, прегръщаше го с ледена нежност. Какво по-лековито от това небесно дихание, което идваше от високите планини? Щом Сабрина отвореше очи, той щеше да я загърне в наметката си и да я изнесе на кулата. От днес нататък щеше да я носи навсякъде. Тя щеше да бъде най-прекрасният товар на света.
Докато доктор Монджой крачеше нервно напред-назад, а Дугъл със задавен глас обясняваше, че Сабрина никога няма да проходи, Морган беше успял да остане напълно неподвижен. Никога вече нямаше да я види да подскача по стълбите със смешните си пантофки. Никога вече нямаше да потропва в такт с баладата, докато пееше с Фъргъс. Никога нямаше да тича пред него по задяната от слънце трева, докато накрая му позволеше да я хване и да я положи върху ухаещия цветен килим. Никога нямаше да тича насреща му с дете във всяка ръка и още едно, хванато за полата й.
Това беше най-страшният удар в живота му. Но той го прие, без да трепне. Нито се развика, нито изруга, не счупи нищо — дори не сграбчи нещастния доктор за яката, макар че много му се искаше да го стори. Благодари на Дугъл за откровеното обяснение и бързо излезе от стаята. Изкачи се на старата кула и оттогава стоеше там, изложил лице на вятъра. Само тук можеше да преживее отново и отново онзи ужасен момент, който беше разрушил живота на Сабрина.
Той беше длъжен да тича по-бързо. Трябваше да скочи от снежната купчина няколко секунди по-рано. Трябваше да пожертва Поках още преди да стигне до пропастта. Трябваше да прати Раналд по дяволите и да остави проклетата овца да се удави. Трябваше много отдавна да види ожесточението и злобните искри в очите на Ев.
А сега Сабрина беше саката и всичко беше станало по негова вина. Не можеше да намести крилцата й, както беше сторил с орела, влетял през прозореца на кулата. Не можеше да налива в устата й мляко, както бе направил с малкото птиче, паднало от гнездото. Не можеше да я увие в наметката си и да я стопли, както беше стоплил премръзналата сива мишка.
Морган претърсваше с отчаян поглед неумолимата снежна равнина. Не биваше да довежда Сабрина тук. Трябваше да я остави в луксозния дом на Дугъл и да я обожава отдалече.
Зад него се чуха стъпки. Морган се обърна изненадано. Никой не се осмеляваше да се изкачва по несигурните стъпала. Доктор Монджой застана насреща му, задъхан от бързото изкачване, с унило изражение.
Морган спря да диша. Нима състоянието на Сабрина внезапно се бе влошило? Или вече беше мъртва?
Без да забележи, той направи крачка към лекаря.
Монджой вдигна отбранително ръце и шумно издиша.
— Нося добри новини, синко. Сабрина дойде в съзнание. Будна е.
Морган се втурна към стълбите, обзет от радост, която в миг заличи чувството за вина. С по-голям кураж, отколкото можеше да се очаква от него, докторът му препречи пътя и го погледна пронизващо над замъглените стъкла на очилата си.
— Съжалявам, но съпругата ви отказва да ви види. — Монджой сведе поглед. — Помоли да ви напомня, че й го дължите.