Откровените обяснения на Дугъл за състоянието на Сабрина бяха само леко шляпване в сравнение с убийствения удар, който му нанесе самата тя с крехкото си юмруче. Морган се олюля и трябваше да събере цялата си сила, за да не се свлече на пода.
Той се вкопчи в каменния парапет и мазилката се разтроши под пръстите му.
— Благодаря ви, докторе — произнесе с чужд глас той. — За всичко, което направихте. Няма да го забравя.
„Ти ми го дължиш.“
Той й дължеше всичко. Цял живот щеше да изкупва вината си — престъплението, което не можеше да бъде простено.
Някъде долу в гората изпращя клон, поддал под тежестта на снега. Шумът го стресна. Знаеше какво щеше да последва. Писъкът на Сабрина. Писъците на майка му, която бе пожертвала живота си, за да живее той. Писък, ехо на друг шум, който щеше да го преследва цял живот — пращенето, с което се натрошиха крехките кости на Сабрина, както някога розата на Белмонт се строши в непохватните му пръсти.
Глава 21
На третия ден, след като дойде в съзнание, Сабрина благоволи да даде аудиенция на съпруга си.
С мъка удържайки изблика на надежда, Морган влезе безшумно в стаята й. Пъгсли дремеше край огъня. Енид седеше в кресло до леглото и четеше дебела книга. Бледото й лице изглеждаше напрегнато, ситните къдрички висяха безредно по бузите й. Тя вдигна глава към Морган, въздъхна виновно и бързо се оттегли, без да го погледне в очите. Морган знаеше, че Енид — също като него — си приписва част от вината за двуличието на Раналд.
Той спря на прага, скрил зад гърба си букета от повехнала тинтява, и се вгледа с огромна любов в жена си. Принцеса беше тя, истинска принцеса — величествена и недостижима.
Сабрина седеше с изправен гръб на възглавниците. Гъстите й къдрици бяха грижливо сресани назад и привързани с лавандулово-синя панделка. Ръцете й почиваха в скута. На бузите бяха избили трескави червени петна. Морган пристъпи към леглото, чувствайки се като бос селянин, който се приближава към кралски трон. Обзе го гняв, неочакван и смущаващ гняв, който нямаше право да изпитва.
Не знаейки къде да седне и накъде да гледа, той остана в края на леглото и се загледа втренчено в завивката, която скриваше шинираните крака на Сабрина. Без да дава знак, че е забелязала влизането му, тя се взираше в собствените си ръце. Надменното й изражение подсказваше, че не му е разрешено да седне на леглото. Явно не беше добре дошъл в покоите на принцесата. Отново го обзе гняв, заплашителен и горещ. Той протегна ръка и й поднесе цветята. Беше ги изровил изпод дебелия лед и ги откъсна с отчаянието на просяк. Когато Сабрина огледа клончетата изпод полуспуснатите си ресници, те се превърнаха отново в онова, което бяха в действителност — жалка купчина плевели. Жена като Сабрина заслужаваше огромен букет ухаещи рози, не бурени.
Морган беше готов да хвърли тинтявата в огъня, където и беше мястото, но вече беше твърде късно. Сабрина пое увехналите цветя, внимавайки да не се докосне до ръката му.
— Благодаря. Прекрасни са — излъга тя и остави букета на възглавницата.
Морган обърна един стол и го възседна. Мъчителната тишина се проточи.
Накрая Сабрина я прекъсна с мек глас.
— Съжалявам за Поках.
Морган усети, че тя беше искрена, и отново изпита болка.
— Умря, без да страда.
Сабрина издаде тих, горчив смях.
— Същото каза Ев за баща ти. Макдонълови явно разчитат на безболезнена смърт.
Тя вдигна поглед към него и Морган почти си пожела да не го беше правила. Сините й очи святкаха като ледници, които го разтреперваха. Защо, за бога, не плачеше? Загриженият Дугъл му бе казал, че Сабрина е приела вестта за състоянието на краката си с непоклатимо спокойствие. Като че ли всичките й сълзи бяха замръзнали на онази скална издатина. Неканен, в паметта му се вмъкна отново болезненият спомен как солените й, топли сълзи се смесваха на езика му със замайващия вкус на страстта й.
Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше.
— Раналд ми разказа за Ев. Как замислила да убие баща ти и дори моят ба… — Морган не можа да произнесе следващата дума. Коварството на стария Ангъс едва не бе довело до гибелта на всички им. — Даже Ангъс се противопоставил. Раналд ми каза и колко лошо се прицелила Ев. Когато баща ти обезоръжи всички ни, Раналд тръгнал да търси Ев, за да я спре, но било вече много късно. Тя извадила камата си и я скрила зад стенните килими. Както изглежда, аз дължа извинение на баща ти и на целия ви клан.
— Наистина е така — отговори спокойно Сабрина.
Морган я погледна изумено. Имаше чувството, че разговаря с чужда жена, скучаеща, но решила да изтърпи компанията му, защото така изискваше учтивостта. Отчаянието му нарасна.