— Но Раналд не можа да ми обясни едно. Защо ти беше навън. На гърба на Поках.
Сабрина отговори съвсем спокойно, почти безсърдечно:
— Ев дойде да ме уведоми, че ти също участваш в заговора. Че си се провалил при първия опит и този път си решен да доведеш делото докрай. И че след като избиеш нищо неподозиращите членове на семейството ми, ще се върнеш да убиеш и мен.
Морган загуби ума и дума. Хладно произнесените думи потвърждаваха най-лошите му опасения.
— И ти й повярва?
Сабрина сведе ресници. Във всяко друга ситуация жестът й щеше да изглежда като кокетство. Морган се приведе към нея, без да издава, че от следващите й думи зависеше целият му живот. Сабрина остана дълго време мълчалива. Ръцете й, внезапно загубили спокойствието си, се вкопчиха една в друга.
— Отговори — настоя той с обичайния си пренебрежително-заповеднически тон, който подценяваше значението на отговора й.
Тя отметна глава назад и заговори с нарастващо вълнение:
— Естествено, че й повярвах, глупако! И защо да не й повярвам? Ти прекара половината си живот да ми внушаваш колко силно мразиш клана ми; как ни завиждаш, че живеем като цивилизовани хора, а не като животни. Дал ли си ми някога основание да предполагам, че ще постъпиш като честен човек, след като е много по-лесно да убиваш?
Морган я гледаше изумено. Не можеше да повярва на ушите си. Не можеше да приеме, че нежността му, отдаването му не й бяха казали нищо за мъжа, който беше в действителност. Не можеше да проумее, че омразата между двата клана беше толкова силна, че да победи любовта им. Неспособен да се сдържа повече, той протегна ръка към нея.
Сабрина се отдръпна с отвращение, което изглеждаше истинско. В гласа й звънна паника.
— Не ме докосвай! Няма да го понеса! Разболяваш ме. Ти си само един тромав варварин и аз не искам никога вече да усетя върху себе си мръсните ти ръце!
Морган спря да диша. Пръстите му обхванаха крехката й брадичка и той я притисна назад във възглавниците. Пулсът й удряше безумно бързо под връхчетата на пръстите му. Той не упражни натиск, само я държеше, докато очите му претърсваха лицето й за истина, с която можеше да живее. Ала в очите й светеше само безумен страх.
Морган дръпна ръката си и стана от леглото, разкъсван от презрение към себе си. Мъчителното му дишане отекна в стаята.
Сабрина продължи, сякаш не беше достатъчно да му забие нож в сърцето. Защо трябваше да го напада с толкова злоба?
— Нима не разбираш? — изсъска през зъби тя. С бруталност, която той никога нямаше да й прости, тя нанесе и последния съкрушителен удар. Отметна завивката и разкри красивите крака, които някога беше обвивай около тялото му във вихъра на страстта. Сега тези крака бяха бледи и безсилни, стегнати с дъски и въжета. — Ти ми причини това! Онова, което си искал да сториш с баща ми, вече няма значение. Но аз никога няма да ти простя онова, което стори на мен! Никога, никога!
Морган метна завивката върху краката й и изпъна рамене. Отиде до камината и свали от стената меча на Камерънови. Сабрина пребледня, но дори не трепна.
Той постави тежкото оръжие на края на леглото.
— Не си научила един много важен урок, Сабрина. Когато изтръгваш сърцето на един мъж, по-добре е да използваш острие. То е чисто и е по-милостиво от женския език. — Морган направи дълбок поклон. — А сега те моля да ме извиниш. Нямам желание да ти натрапвам по-дълго нежеланото си присъствие. Напълно съзнавам, че бих могъл да причиня и други вреди. — Той се обърна рязко и излезе от стаята с твърди крачки.
След като Морган си отиде, Сабрина посегна отчаяно към скромния букет, който беше захвърлила без внимание. Притиснала увехналите цветя до гърдите си, тя се сви на кълбо и заглуши отчаяното си хълцане във възглавниците.
След седмица Сабрина седеше гордо изправена в леглото си и очакваше каретата на Камерън, която трябваше да я отведе у дома.
Дугъл я бе облякъл с безкрайната нежност и търпение, която и беше добре позната от детските дни. Безучастна като счупена кукла, тя му позволи да пъхне ръцете й в ръкавите и да нагласи кадифената наметка, която скриваше шинираните крака. След като свърши, Дугъл отиде до прозореца, защото не можеше да понася повече неподвижността й.
Той въздъхна тежко, обърна се и огледа с болка профила на дъщеря си. Бледа като перла и толкова отслабнала, че един по-силен вятър щеше да я събори. Пълните й устни бяха опънати в строга линия, очите бяха хладни и дистанцирани, като че се намираше на място, където никой не можеше да я последва.