„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата. Не открих и помен от хартия, както и никакви белези, по които да съдя за личността или намеренията на човека, който обитаваше това странно място. Явно беше само, че е със спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и повелителна трябва да е целта му, заради която стоеше в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.
Най-сетне издалеч се зачу звънтеж на подковани туристически обувки по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не разгледам непознатия. Стъпките идваха все по-наблизо, нечия сянка затъмни отвора на колибата.
— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — изрече един много познат глас. — Навън е много по-приятно, отколкото вътре.
Дванайсета глава
Смърт в тресавището
Останах няколко секунди седнал без дъх, не вярвайки на ушите си. После сетивата и гласът ми се възвърнаха и ми се стори, че в един миг огромна тежест се е смъкнала от плещите ми. Този хладен язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи на един-единствен човек.
— Холмс! — извиках аз. — Холмс!
— Ела навън — каза той — и внимавай, моля те, с револвера.
Измъкнах се наведен през ниския отвор. Холмс седеше на един камък и когато видя изумената ми физиономия, в сивите му очи заигра насмешливо пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и ожулено от вятъра. Със спортния си костюм и шапката не се различаваше от кой да е турист из тресавището, но беше останал верен на котешката си любов към чистотата. Беше така гладко обръснат, а ленената му риза — така идеално чиста, сякаш се намираше на улица „Бейкър“.
— Никога не съм се радвал толкова — казах, като стисках ръката му.
— И май не си се учудвал толкова?
— Да, признавам.
— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двайсет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че дебнеш вътре.
— Познал си следите ми?
— Не, Уотсън. Опасявам се, че не бих се наел да разпозная следите ти сред всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме заблудиш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях фас с надпис „Брадли, улица «Оксфорд»“, разбрах, че моят приятел Уотсън е наблизо. Ей там до пътеката е. Хвърлил си го несъмнено в решителния миг, когато си се втурнал да щурмуваш празната хижа.
— Съвършено вярно.
— Така си и мислех и понеже познавам възхитителното ти упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие в ръка и чакаш да се върне обитателят й. Наистина ли ме мислеше за престъпника?
— Не знаех кой се крие тук, но бях решил да го открия.
— Прекрасно, Уотсън! А как научи местонахождението ми? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и бях така неблагоразумен да допусна луната да ме освети.
— Да, тогава те видях.
— И несъмнено си претърсил всички колиби, докато си дошъл до тази, нали?
— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание, къде да те търся.
— Аха, старият господин с телескопа! Отначало не проумях какво блести на слънцето.
Той стана и надникна в колибата.
— Както виждам, Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? О, бил си в Кумб Трейси!
— Да.
— За да говориш с госпожа Лаура Лайънс?
— Точно така.
— Отлично! Проучванията ни очевидно напредват паралелно и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна картина за случая.
— Радвам се от сърце, че те виждам, защото неизвестността и отговорността, която поех, вече бяха голямо изпитание за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на улица „Бейкър“ и разрешаваш случая с шантажа.
— Точно така исках да мислиш.
— Значи използваш ме, а ми нямаш вяра — възкликнах с горчивина. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!
— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е неоценима за мен и ако ти се струва, че съм ти погодил номер, моля да ми простиш. Право да ти кажа, направих го отчасти заради теб самия, защото прецених опасността, на която си изложен, и пристигнах, за да се заема лично с нещата. Ако бях заедно със сър Хенри и с теб, ясно е, че щях да имам същата гледна точка, а присъствието ми щеше да накара нашите опасни противници да стоят нащрек. А така можех да действам свободно, което едва ли щеше да е възможно, ако живеех в Баскервил хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.