Читателят навярно ще си спомни, че след като се ожених и започнах частна практика, извънредно близкото приятелство, което ме свързваше с Холмс, доби по-различен характер. Той все още ме посещаваше от време на време, когато се нуждаеше от придружител в разследванията си, ала това ставаше все по-рядко. Сега установявам, че през 1890 година е имало само три случая, които съм отбелязал в записките си. През зимата на същата година и ранната пролет на 1891-ва научих от вестниците, че френското правителство го е ангажирало във връзка с изключително важен въпрос, а от самия Холмс получих две кратки писъмца — от Нарбон и Ним, които ми дадоха да разбера, че престоят му във Франция навярно ще се проточи. Затова бях донякъде изненадан, когато вечерта на 24 април той внезапно влезе в кабинета ми. Направи ми впечатление, че изглежда още по-слаб и блед от обичайното.
— Да, напоследък не се щадях — отвърна той по-скоро на погледа, отколкото на думите ми. — Напрежението ми се отразява… Нали нямаш нищо против да затворя кепенците?
Единствената светлина в стаята идваше от лампата на масата, където четях. Примъквайки се покрай стената, Холмс стигна до прозорците, затвори кепенците и здраво ги залости.
— Да не би да се опасяваш от нещо? — попитах.
— Всъщност да.
— И от какво?
— От пневматична пушка.
— Но, скъпи Холмс, какво говориш?
— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, Уотсън, за да ти е ясно, че не съм от плашливите. Ала да си затваряш очите за надвиснала опасност, е проява по-скоро на глупост, отколкото на храброст. Би ли ми подал кибрита?
Той всмукна дим така, сякаш търсеше от цигарата успокоение.
— Трябва да се извиня, задето идвам толкова късно — рече той, — и да те помоля да пренебрегнеш официалностите, като ми позволиш да си тръгна през задния зид на градината ти.
— Какво означава всичко това? — възкликнах.
Холмс протегна ръка към лампата и аз видях, че кокалчетата на пръстите му са ожулени и кървят.
— Това не е дреболия — рече той с усмивка. — Подхванал съм нещо, в което човек може и цяла ръка да счупи. Тук ли е госпожа Уотсън?
— Замина на гости у едни познати.
— Виж ти! Значи си сам?
— Съвсем сам.
— В такъв случай ми е по-лесно да ти предложа да дойдеш с мен за една седмица на континента.
— Къде?
— О, където и да е. Все едно.
Предложението звучеше твърде необичайно. Не бе присъщо на Холмс да предприема безцелни пътувания и нещо в бледото му изнурено лице ми подсказа, че нервите му наистина са опънати докрай. Той забеляза въпросителния ми поглед и като опря лакти в коленете и събра върховете на пръстите си, започна да ми обяснява ситуацията, в която бе изпаднал.
— Професор Мориарти едва ли ти е познат? — започна Холмс.
— Не съм и чувал за него.
— Ето това е удивителната гениалност на този човек! — извика той. — Оплел е цял Лондон в паяжината си, а хората не са и чували името му. Това го поставя на най-високия връх в историята на престъпния свят. Казвам ти сериозно, Уотсън, ако ми се удаде да победя този мъж и да избавя обществото от него, наистина ще реша, че кариерата ми е достигнала върха си и ще съм готов да се отдам на по-спокойни занимания. Между нас казано, благодарение на последните случаи, при които успях да помогна на скандинавската кралска фамилия и на Френската република, получих възможност да заживея тихия живот, който в най-голяма степен съответства на природата ми, посвещавайки се на химическите си изследвания. Ала няма за мен отдих, Уотсън, не бих могъл дори да седя спокойно в креслото си, докато ме мъчи мисълта, че човек като професор Мориарти се разхожда необезпокояван по лондонските улици.