Приятелите негови стояли известно време зинали, не можейки да разберат всичко, което станало в тази суматоха, но изведнъж опитите им мозъци схванали какво черно дело ще бъде извършено на тресавището. Вдигнала се врява, едни искали пищовите си, други конете си, а трети още по един стакан вино, но накрая замаяните им глави се донейде прояснили и всички те, на брой тринайсет человека, скочили на конете и препуснали след Хуго.
Месечината греела ясно и наредени един до друг, те яздели бързо по направлението, което момата би взела, ако възнамерявала да стигне у дома си. Изминали били те един-два километра, когато срещнали на тресавището един овчар и му викнали, та да разберат дали е видял гонитбата. А человекът, както разправят, бил така обезумял от страх, та едва можел да говори, но казал накрая, че наистина видял нещастната девица и хрътките по следите й. „Но и нещо повече видях — рекъл той. — Хуго профуча край мен на черната си кобила, а зад него търчеше куче, и не дай Боже да видиш някога зад себе си такова изчадие адово.“ И изпсували пияните земевладелци овчаря и продължили нататък. Но скоро тръпки полазили по кожата им, защото от тресавището достигнал до тях шум от тропот и черната кобила, изпръскана с бяла пяна, минала край тях с влачещи се поводи и празно седло. Тогава гуляйджиите заяздили по-близо един до друг, защото голям страх ги завладял, и продължили из тресавището, макар че, да бил сам, всеки от тях на драго сърце би обърнал коня си назад. И така, като яздели бавно, те се натъкнали най-после на хрътките. Кучетата, макар и известни с жестоката си порода и със свирепостта си, виели жаловито, сбрани накуп в края на дълбок дол сред тресавището, и едни от тях, прокрадвайки се, бягали настрана, а други, наежени и със светнали очи, се смъквали в тясната долчинка пред тях.
Приятелите спрели, както ще се досетите, по-трезви, отколкото били тръгнали. Повечето от тях не щели по никакъв начин да продължават, но трима, най-смелите или може би най-пияните, подкарали към дола. И тогава пред тях се открила широка поляна и там стърчали два големи каменни стълба (дето могат да се видят и днес), поставени отколе от някакво древно племе. Месечината ясно светела над поляната и в средата й, където била паднала мъртва от страх и изтощение, лежала нещастната девица. Но не при вида на нейното тяло, ни при вида на тялото на Хуго Баскервил, който лежал до нея, настръхнали косите на тримата дяволски смели гуляйджии: надвесена над Хуго и сграбчила го за гърлото, там стояла гадна твар — огромен черен звяр, подобен на куче, ала по-голям от кой да е пес, видян от смъртен. И даже пред очите техни чудовището разкъсало гърлото на Хуго Баскервил и като надигнало насреща им окървавената си муцуна с пламтящи очи, те изпищели от страх и полетели през тресавището, та да спасят живота си, като продължавали да надават викове. Единият, както разправят, умрял още същата нощ поради видяното, а другите двамина до края на дните си били развалини человечески.
Такова е преданието, деца мои, за появяването на кучето, за което казват, че е причинило оттогава толкова горчиви страдания на рода наш. И ако аз го записах, то е заради туй, че това, кое добре се знае, е по-малко страшно от недоизреченото и догадките. Не може да се отрече, че мнозина из нашия род са имали злощастна смърт — внезапна, страшна и загадъчна. Но да се уповаваме на безкрайната милост на Провидението, та да не накаже то невинните след трето и четвърто коляно, кои ги грози отмъщение, както е писано в Светото писание.
И така, на това Провидение ви оставям, деца мои, и съветвам ви, като ви предупреждавам, да се предпазите от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властват.
Написано от Хуго Баскервил за синовете му Роджър и Джон със заръка да не споменават нищо за това пред сестра си Елизабет.
Когато свърши четенето на този странен разказ, доктор Мортимър вдигна очилата си на челото и впи поглед в господин Шерлок Холмс, който се прозина и хвърли угарката от цигарата си в огъня.
— Е? — попита Холмс.
— Не намирате ли, че е интересно?
— Да, за някой любител на фантастични приказки.
Доктор Мортимър извади от джоба си един сгънат вестник.
— А сега, господин Холмс, ще ви покажа нещо по-съвременно. Това е „Девън каунти кроникъл“ от 14 юни тази година. Вестникът съдържа кратко изложение на фактите, установени при смъртта на сър Чарлс Баскервил, която го сполетя няколко дни преди тази дата.