— Следи ли?
— Да.
— Мъжки или женски?
Доктор Мортимър ни погледна особено за момент и когато отговори, гласът му се снижи почти до шепот:
— Господин Холмс, това бяха отпечатъци от лапите на гигантско куче!
Трета глава
Загадката
Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. Гласът на доктора потрепери, което показваше, че и самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбудата си Холмс се наведе напред, а в очите му пламна твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато беше силно заинтригуван.
— Значи сте ги видели с очите си?
— Все едно виждам сега вас.
— И не сте казали нищо?
— Каква полза?
— Как може никой да не ги е видял?
— Следите бяха на петнайсетина метра от тялото и никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз щях да ги отмина, ако не знаех легендата.
— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.
— Несъмнено, но това не беше овчарско.
— Казахте, че трябва да е било много голямо.
— Чудовищно.
— Обаче не е приближавало тялото?
— Не.
— Какво беше времето тази нощ?
— Влажно и хладно.
— Но не валеше?
— Не.
— Какво представлява тази алея?
— От двете страни е оградена от стар и непроходим жив плет от тисове, три метра и половина висок. Пътеката по средата е широка два метра и половина.
— Има ли нещо между живия плет и пътеката?
— Да. От всяка страна има ивица трева, около метър и половина широка.
— Доколкото разбрах, в живия плет има врата.
— Да, вратата, която води към тресавището.
— Други изходи има ли?
— Не.
— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва или да идва откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?
— Има още един изход — през беседката в другия край на алеята.
— Стигнал ли беше сър Чарлс дотам?
— Не. Лежеше на петдесетина метра от беседката.
— Нещо много важно, доктор Мортимър — кажете ми, следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, така ли?
— В тревата следи обикновено не личат.
— Бяха от тази страна на пътеката, където е вратата, нали?
— Да. По края на пътеката откъм вратата.
— Извънредно много ме заинтригувахте. Още един въпрос: вратата беше ли затворена?
— Затворена и заключена с катинар.
— Колко е висока?
— Около метър и трийсет.
— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.
— Да.
— А какво забелязахте около вратата?
— Нищо особено.
— Боже мой! Та никой ли не огледа това място?
— Огледах го самият аз.
— И не открихте нищо?
— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлс е стоял там пет-десет минути.
— Откъде знаете?
— Пепелта беше паднала на два пъти от пурата му.
— Превъзходно! Ето ни колега, Уотсън, по наш вкус! А следите?
— Навсякъде около това място той бе оставил следи в пясъка. Други не забелязах.
С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.
— Защо не съм бил там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на специалиста. Но пясъчната страница, на която бих могъл да прочета толкова много, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага!… Имате голям грях наистина.